Завинаги

Грейс, това най-вероятно е най-лошото нещо, което съм правил в живота си — да затворя гаджето си в банята. Просто не знаехме какво друго да те правим, докато не се трансформираш. Оставил съм ти дрехи. Вратата не е заключена, така че можеш да я отвориш веднага щом се сдобиеш с пръсти. Нямам търпение да те видя.

С.

Радост. Това беше емоцията, стоплила стомаха ми. Задържах бележката в ръка, напрягайки се да си спомня събитията, за които пишеше в нея. Как са ме затворили тук, как са ме прибрали от гората. Беше като безплодните опити да си спомниш името на актьор, който ти се е сторил бегло познат. Мислите ми танцуваха влудяващия си танц току отвъд досега ми, изплъзваха се в мига, в който се опитвах да уловя някоя от тях. Нищо, още от нищото… и в следващия миг вече се давех в спомена за мрак и кал. Шелби. Спомних си Шелби. Преглътнах с усилие и отново погледнах към отражението си в огледалото. На лицето ми беше изписан страх, бях притиснала ръка към гърлото си.

Никак не харесах ужасеното си изражение; изглеждах като някакво друго момиче, което не познавах. Положих усилия, за да се успокоя, и когато застанах лице в лице с добрата стара Грейс, опитах бравата. Беше отключено, точно както Сам ми беше написал, така че пристъпих в коридора.

С изненада установих, че беше нощ. Можех да чуя тихото жужене на уредите от долния етаж, шепота на въздуха във вентилационната система, всички онези звуци, които една обитавана къща издава, когато никой не я чува. Спомних си, че стаята на Сам ми се пада вляво, но вратата й беше отворена и вътре бе тъмно. Вдясно от мен, в края на коридора, имаше друга отворена врата, от която се процеждаше светлина. Спрях се на този вариант и тръгнах покрай усмихнатите снимки на Бек и останалите, както и покрай колекция от заковани към стената чорапи, оформящи някаква странна художествена композиция.

Надникнах в осветеното помещение и установих, че това е стаята на Бек. Миг по-късно осъзнах, че нямам реална причина да смятам, че това е точно стаята на Бек. Беше издържана в ярки зелени и сини цветове, съчетани с тъмно дърво и скромна мебелировка. Нощната лампа край леглото осветяваше купчина биографични книги и чифт очила за четене. В стаята нямаше нищо, от което да си направиш изводи за личността на собственика й. Тя просто излъчваше спокойствие и непретенциозност по същия начин, по който Бек бе оставил у мен впечатлението, че е спокоен и непретенциозен.

Само дето човекът, който се беше опънал напречно на леглото и чиито все още обути в обувки крака висяха от единия му край, не беше Бек, а Коул. До главата му лежеше разтворено тефтерче с кожена подвързия. От другата му страна имаше цяла купчина с листи и фотографии.

Коул изглеждаше заспал насред цялата тази бъркотия. Направих крачка назад, но кракът ми стъпи върху някаква скърцаща дъска от пода и той изсумтя в синия юрган.

— Буден ли си? — попитах.

— Мда.

Извърна глава, когато пристъпих към края на леглото. Чувствах се като в хотелска стая — мястото беше чисто, сумрачно, издържано в странно подбрани цветове и оставяше впечатлението за липса на човешко присъствие. Подът беше студен; щеше ми се да си бях обула чорапите.

Коул вдигна поглед към мен. Както обикновено, бях изумена от това колко красиво изглежда лицето му. Наложи се да положа съзнателни усилия, за да игнорирам този факт и да разговарям с него като с нормално човешко същество. Той не можеше да направи нищо относно външния си вид. Канех се да попитам къде е Сам, но после ми хрумна, че би било доста грубо да се отнеса с Коул като с пътепоказател.

— Това стаята на Бек ли е? — попитах.

Той протегна ръце към мен и вдигна палци.

— Тогава защо спиш тук?

— Не спях — отвърна Коул и се завъртя по гръб. — Сам никога не спи. Опитвах се да науча тайните му.

Подпрях задните си части върху края на леглото — не съвсем седнала, но не и напълно изправена. Мисълта, че Сам не спи, мъничко ме натъжи.

— Тайните му в тези бумаги ли са?

Коул се разсмя. Кратък звънлив смях, който прозвуча като интродукция за песен от някой албум. Помислих си, че това е един много самотен смях.

— Не, там са тайните на Бек.

Той се протегна и пръстите му докоснаха коженото тефтерче.

— Това е дневникът на Бек.

Положи другата си ръка върху купчината с хартия. Чак сега забелязах, че е легнал върху още листове.

— Ипотека, завещания, юридически документи, епикризи от зъболекарски прегледи и рецепти за лекарства, с които се е опитвал да излекува глутницата.

Бях малко изненадана, че Бек беше правил подобни опити, но всъщност май не трябваше да бъда. Това не бяха неща, из които Сам би тръгнал да се рови — фактите не бяха най-интересното нещо за него, пък и най-вероятно той вече знаеше всичката тази информация и я намираше за безполезна.