Завинаги

— Тя вече ми обеща, че ще го направи, задето й взех дрехите от химическото онзи ден.

Баща ми сподели тази информация с майка ми. Последва пауза.

— Тя казва, че ще те заведе до Дълът. За някакви кичури. Чакай малко, за косата ти ли става дума? Честно казано, не одобрявам…

Прекъснах го:

— Наистина не искам да идвам. Имам си планове.

Тогава ми хрумна нещо.

— Всъщност какво точно ще празнуваме? За избиването на вълците ли става дума?

— Ами да, но няма да говорим само за това цяла вечер. Ще бъде забавно. Ние ще…

— Добре. Хубаво. Ще дойда. Кажи на мама, че имам нужда от подстригване повече, отколкото от кичури. При това не при онзи некомпетентен тъпанар, който тя си харесва. След посещение при него приличам на лелка. Мисля, че се е учил как се правят прически, като е гледал деветдесетарски сериали.

Качих се в колата и запалих двигателя, стараейки се да не мисля за вечерта, която ме очакваше. Правех за Грейс и Сам неща, които не бих направила за никого другиго.

— Много се радвам, че ще дойдеш. Изабел — каза баща ми и аз се начумерих. Въпреки че общо взето, му вярвах.

Всеки път, когато дойдехме в „Ил Помодоро“, се чудех как тази дупка е успяла да се хареса на родителите ми. Ние бяхме от Калифорния, за бога, и би следвало да разпознаваме доброто заведение, когато видим такова. Въпреки това се намирахме край маса с покривка на червени и бели карета и слушахме някаква бедна колежанка, която се мъчеше да пее опера, докато разлиствахме менютата и похапвахме четири вида хляб, нито един от който не изглеждаше италиански, но за компенсация и четирите изглеждаха минесотски до последната трохичка. Помещението беше мрачно и с нисък таван. Италианоамериканска гробница с аромат на песто.

Направила бях всичко възможно, за да седна до баща си, когато се настанявахме, защото бяхме към петнайсетина човека, а цялата идея на идването ми беше да съм достатъчно близо до него, за да чуя какво ще каже. Въпреки това между нас се озова някаква жена на име Доли. От другата ми страна седна синът и — някакъв тип, който явно си беше правил прическата, стоейки срещу течението в аеродинамична тръба. Дъвчех крайчето на едно хлебче и се опитвах да държа лактите си така, че да не докосвам нито един от съседите си.

Нещо проблесна за миг във въздуха, докато прелиташе над масата, и попадна директно в деколтето на ризата ми, настанявайки се между гърдите ми. От другата страна на масата някакъв друг оцелял след инцидент в аеродинамична тръба — може би брат на първия — се хилеше нагло и си разменяше многозначителни погледи със съседа ми. Доли не забеляза нищо, защото в момента се бе надвесила над баща ми и разговаряше с майка ми, седнала от другата му страна. Приведох се към хвъргача на трохички и казах достатъчно силно, за да надвикам оперната певица, Доли, майка ми и миризмата на хлебчета:

— Направи го отново и ще продам първородното ти дете на дявола.

Когато седнах отново, момчето до мен ми каза:

— Много е досаден. Съжалявам.

Това, което действително искаше да каже обаче, беше: Леле, братчето ми, благодаря ти, даде ми страшен повод да я заговоря! Разбира се, Грейс би казала нещо от сорта на: Може би просто се опитва да бъде мил, защото Грейс имаше добро мнение за хората. Джак обаче би се съгласил с мен.

Всъщност ми беше много трудно да не мисля за това как последния път, когато бях тук, Джак седеше на масата срещу мен с безкрайните редици от винени бутилки зад гърба му, точно на мястото, където се бе настанил хвъргачът на трохи. Джак се беше държал като пълен кретен онази вечер, въпреки че полагах усилия да не мисля за тази част. Струваше ми се, че очерням паметта му, ако си позволя да си спомня колко много го ненавиждах понякога. Вместо това се опитвах да си го спомням ухилен и мърляв на алеята пред къщата, въпреки че това все по-често ми се струваше като спомен за спомена за неговата усмивка, отколкото като спомен за самата му усмивка. Когато се замислех прекалено усилено по този въпрос, започвах да се чувствам странно безтегловна.

Оперната певица млъкна, изчака учтивите аплодисменти, след което отиде до малката сцена в другия край на ресторанта, където се заговори с някакъв тип в еквивалентно отчайващ костюм. Баща ми се възползва от тишината и почука с лъжица по чашата си.

— Бих искал да вдигна тост — каза той, без да се изправя, като само се надигна леко. — За Маршал, който повярва, че това може да се направи. И за Джак, който не може да бъде с нас тази вечер…

Млъкна за момент, след което добави:

— Но ако беше тук, щеше да мрънка, че и той иска да пие с нас.