Завинаги

— Аз също говоря сериозно — казах, без да го поглеждам. — Като за човек, който минава за излекуван от върколащината, продължаваш да бъдеш изумително противоестествен.

Сам не се засмя:

— Приеми извинението ми, Коул, и повече никога няма да отварям дума за това.

— Добре — съгласих се, след което се изправих и му подхвърлих хавлиената кърпа. — Извинението се приема. В твоя защита би следвало да отбележа, че наистина не заслужавам справедливо отношение.

Сам внимателно уви тялото на вълчицата с кърпата. Тя трепна при докосването му, но беше твърде уморена, за да реагира наистина.

— По принцип не съм научен да гледам на хората по такъв начин — каза той след малко. — Хората не трябва да се борят, за да заслужат добрината на другите. Ненавистта е това, което могат да си заслужат с времето.

Внезапно си помислих как този разговор би поел в коренно различна посока, ако Изабел беше тук. Тя щеше да се възпротиви на това твърдение. Може би защото при нея ненавистта и добрината понякога бяха едно и също нещо.

— Както и да е… — започна Сам, но така и не продължи. Вдигна внимателно тялото на Грейс, здраво омотано в кърпата, за да не може вълчицата да помръдне, дори и да възвърне силите си. После тръгна към къщата.

Вместо да го последвам, аз се приближих до ръба на ямата и погледнах надолу. Контейнерите продължаваха да плуват в мътилката, покрити с кал до такава степен, че беше невъзможно да се разпознае оригиналният им цвят. На повърхността нямаше никакво движение, нищо, което да подскаже колко е дълбоко всъщност.

Изплюх се в ямата. Калта беше толкова плътна, че плюнката ми не успя да предизвика очакваните вълнички. Би било кошмарно да умреш там вътре. Хрумна ми, че всеки начин, по който се бях опитвал да намеря смъртта, беше лесен. За разлика от онази вечер, когато бях лежал на пода в гостната, мълвейки стигастигасшигастигастигаситгамолявиспасетеме на празното пространство. Никога досега не бях осъзнавал каква привилегия е да умра като Коул, а не като нещо друго.

Двайсет и четвърта глава

Изабел

Родителите ми си имаха един коронен номер, който обожаваха да скрояват на мен и на Джак преди смъртта му. Те си избираха някакъв момент, в който имаше сериозна вероятност да правим нещо приятно, понякога ставаше дума просто за писане на домашно, но по-често за някаква уговорка с приятели — така например премиерната дата на някой филм, който си умираш да гледаш, беше прекрасен избор — след което ни отвличаха.

Замъкваха ни в „Ил Помодоро“. Това означава „Доматът“ за всички вас, които, подобно на мен, не говорят селяндурски. „Ил Помодоро“ се намираше на час и половина път от Мърси Фолс, насред нищото, което трябва да ви говори предостатъчно, защото самият Мърси Фолс беше насред нищото. Кому беше нужно да се разкарва от едно нищо до друго ли? Веднага ще ви кажа. Въпреки че повечето хора възприемаха баща ми като корав адвокат, който разпердушинва опонентите си с устрема на велосираптор на амфетамини, аз знаех истината: той се превръщаше в мъркащо от удоволствие котенце в секундата, когато попаднеше в ръцете на италиански мъже, които му сервират брускети с чесън, докато някакъв тенор чурулика сладко на заден фон.

Трябваше да се досетя, че краят на неприятен учебен ден, който бях избутала с триста зора, нетърпелива да отида до къщата на Бек, за да видя какви ги вършат Сам и Коул, като си имах и милион други неща за правене, предлагаше първокласни предпоставки за родителско отвличане. От последния път обаче беше минала повече от година. Бях свалила гарда и те ме хванаха неподготвена.

В секундата, когато пристъпих отвъд границите на училището, телефонът ми иззвъня. Беше баща ми, така че, разбира се, трябваше да му вдигна или рискувах да се сблъскам със справедливия му гняв. Помахах на Макензи, докато отварях капачето; тя раздвижи пръсти над рамото си, без дори да ме погледне.

— Казвай — промърморих, докато натисках копчето на дистанционното за алармата, за да видя от колко далеч ще успея да си отключа колата.

— Прибирай се директно вкъщи, като приключиш училище — нареди баща ми. Зад него се чуваше съскането на течаща вода и пощракването на комплект с гримове. — Тази вечер ще ходим в „Ил Помодоро“, тръгваме в секундата, когато си дойдеш.

— Ама ти сериозно ли? — попитах. — Имам домашни, а освен това утре ще трябва да ставам рано. Можете да отидете и без мен; ще бъде романтично.

Баща ми се разсмя с безмилостна веселост: Ха. Ха. Ха.

— Ще ходим с компания, Изабел. Ще бъде малко тържество. Всички биха искали да те видят. Мина доста време.

Чух как майка ми каза нещо на заден фон.

— Майка ти казва, че ако дойдеш, ще плати за смяната на маслото на колата ти.

Отворих вратата на джипа си и погледнах с погнуса локвата, в която бях стъпила. Тази седмица всичко беше подгизнало. От колата ме лъхна топъл въздух — ясно доказателство, че пролетта бе дошла. Беше станало достатъчно топло, за да може купето да се нагрее, докато колата стои на паркинга под слънчевите лъчи.