Завинаги

Протегнах се и докоснах ръката му, положена върху скоростния лост. Когато прокарах палец по вътрешната страна на китката му, усетих как кожата му настръхва. Върховете на пръстите ми откриха белега с неестествено гладката повърхност и назъбените краища.

— Не чувствам нищо върху белезите си — каза тихо Сам. — Кожата върху тях е абсолютно безчувствена.

Сключих пръстите си около китката му. Усетих пърхането на пулса му.

— Можем просто да продължим напред. Да се махнем — промълвих.

Той не каза нищо и първоначално реших, че не е разбрал какво имам предвид. После обаче видях как стисна волана по-силно. На слабата светлина от таблото видях, че все още има кал под ноктите на дясната си ръка. За разлика от мен не се бе отървал от мръсната си кожа.

— За какво си мислиш? — попитах.

Гласът му беше леко дрезгав, когато ми отговори, сякаш му костваше усилия да произнесе думите:

— Мислех си, че по същото време миналата година не бих искал да го правим.

Преглътна.

— Мислех си, че сега, ако имахме възможност да го сторим, нямаше да се поколебая дори за миг. Можеш ли да си го представиш?

Можех. Можех да си представя живот на някое друго, далечно място, където щяхме да започнем от нулата. Само двамата. Веднага щом си го представих обаче — чорапите на Сам върху радиатора, книгите ми, разпилени по малката кухненска маса, мръсните чаши от кафе в мивката — се замислих за това, което трябваше да изоставя: Рейчъл, Изабел, Оливия и най-накрая — родителите си. Бях ги загърбила с такава решителност при съмнителното чудо на трансформацията си, че старият ми гняв към тях вече ми изглеждаше притъпен и далечен. Те вече нямаха никакъв контрол над бъдещето ми. Всъщност нищо на този свят нямаше контрол над бъдещето ми, като изключим температурните изменения.

Точно тогава внезапно видях северното сияние през прозореца от страната на Сам, ясно и ярко, очевидно нямащо нищо общо с лампите на някоя сграда:

— Сам, Сам! Погледни! Завий, завий, завий натам!

Сред небесната шир вляво от нас бавно се извиваше раздърпана розова панделка от светлина, пулсираща подобно на живо същество. Сам отби по някакъв тесен черен път, който ни изведе насред безкрайно, обгърнато в мрак поле. Колата подскачаше в дупките, а камъчетата барабаняха по каросерията. Зъбите ми изтракаха, когато преминахме през някаква бабуна. Сам нададе вик, който се сля с лудото вибриране на фолксвагена.

— Спри тук! — наредих.

Полето се простираше надалеч във всички посоки. Сам дръпна ръчната спирачка и двамата едновременно политнахме към предния прозорец.

Северното сияние беше увиснало в небето над нас. Подобно на ярък розов път, то се извиваше във въздуха и изчезваше отвъд дърветата, очертано от по-тъмна, пурпурна аура. Светлините трептяха, проблясваха и потъмняваха, разгръщаха се и се свиваха. В един момент светлината беше ярка и плътна — път към небесата, а в следващия се разпадаше на цяла армия от хиляди малки светлинки, които маршируваха на север.

— Искаш ли да излезем? — попита Сам. Ръката ми вече беше върху дръжката на вратата. Въздухът навън беше достатъчно студен, за да потръпна, но засега бях добре. Отидох при Сам, който беше минал пред колата и се бе облегнал върху капака. Настаних се до него, а излъчваната от двигателя топлина ни обгърна, създавайки преграда между нас и нощния студ.

Двамата заедно вдигнахме погледи. Равното черно поле наоколо караше небето да изглежда необятно като океан. С вълка вътре в мен и Сам до мен, ние бяхме двойка приказни същества и аз почувствах как всъщност сме неразделна част от този свят, от тази нощ, от тази безгранична мистерия. Сърцето ми затуптя по-бързо поради причина, която не можех да определя ясно. Знаех единствено, при това с кристална яснота, че Сам се намира едва на няколко сантиметра от мен, гледа към звездното небе, а нощният студ превръща дъха му в облачета пара.

— Когато си толкова близо, е трудно да повярваш — казах, а гласът ми незнайно защо трепна, докато произнасях повярваш, че сиянието не е магическо.

Сам ме целуна.

Целувката му попадна в крайчето на устните ми, защото лицето ми все още беше извърнато нагоре, но въпреки това не беше плаха и лека, а съвсем истинска. Обърнах се към него и се целунахме отново, този път както трябва. Устните ми горяха от непознатия досег с наболата му брада, а когато той докосна ръката ми, усетих ясно грапавината на мазолите по пръстите му върху кожата си. Цялото ми същество беше изпълнено от неудържим първичен копнеж. Не можех да разбера как нещо, което бяхме правили толкова много пъти, можеше да бъде толкова странно, ново и плашещо.

Докато се целувахме, вече нямаше значение, че допреди броени часове съм била вълк и скоро отново щях да се превърна в такъв. Нямаше значение, че отвъд пределите на този прекрасен миг светът беше осеян с хиляди капани, заложени специално за нас двамата. Единственото, което имаше значение, бе това: носовете ни се докосваха, устните му бяха меки и нежни, а сърцето ми се раздираше от сладостна болка.