Завинаги

Пръстите ми откриха сол мажора и започнаха да свирят хиляди негови вариации съвсем сами, докато мислите ми препускаха трескаво към напълно различни неща. Свирех песни, които бяха част от нещо по-голямо от мен, стаени в безкраен океан от щастие, който позволяваше на всекиго да си гребне от водите му. Поколебах се, докато акордите ми отекваха в малкото помещение. Стените се приближаваха и щяха да ме смажат, вратата беше нейде много, много далеч.

Влязох във ваната и обувките ми изскърцаха върху сухата повърхност. Сърцето ми блъскаше яростно. В главата ми жужеше рояк пчели. Тук вътре живееха хиляди минути, различни от настоящата: минути, изпълнени с ножчета за бръснене, минути, в които цялото ми същество, всичко, което ме правеше аз, изтичаше в канала, минути, когато нечии ръце ме притискаха под водата. Но тук беше и Грейс, която придържаше главата ми над повърхността, Грейс, която ми мълвеше да се успокоя, Грейс, която ме водеше за ръката.

Най-важната от всичките обаче беше тази минута. Минутата, в която аз, Сам Рот, бях дошъл тук по своя воля, понесъл своята музика в ръце, открил сили в себе си, най-сетне открил сили в себе си.

Рилке беше казал:

Защото сред всичките тези зими има една, която е тъй безкрайна, че човек трябва да преживее студовете й, за да оцелее.

Коул ме откри час по-късно да седя във ваната с китарата си в скута, с пръсти, свирещи акорди в сол мажор. Пеех песен, която не запях никога повече.

Двайсет и девета глава

Сам

събуди ме

събуди ме, помоли ме ти,

но аз също спях

и сънувах

сега обаче се събуждам,

все още се събуждам

и мога да видя слънцето

Трийсета глава

Грейс

Бях напълно будна.

Стаята беше потънала в непрогледен мрак и бях съвсем сигурна, че съм сънувала точно този момент, с единствената разлика, че в съня ми някой стоеше до леглото.

— Сам? — прошепнах. Бях убедена, че съм спала едва няколко минути, а той ме е събудил, когато си е легнал.

Той изсумтя сънливо някъде иззад мен и сега разбрах, че това, което усещах върху себе си, всъщност не беше одеяло, защото бях завита със Сам. При нормални обстоятелства малкият дар на присъствието му би ме изпълнил с радостна възбуда, а после би ме върнал към съня, но сега бях толкова убедена, че някой е стоял край леглото, та беше плашещо да установя, че всъщност Сам е бил до мен през цялото време. Косъмчетата отзад на шията ми настръхнаха и аз се напрегнах. Когато очите ми привикнаха към тъмнината, вече можех да различа хартиените жеравчета на Сам, които се люлееха над главата ми, движени от невидимия вятър.

Чух някакъв шум.

Прозвуча като притъпен удар, сякаш някой е тръгнал да пада и е бил хванат. Затаих дъх и се заслушах — идваше някъде от долния етаж, факт, потвърден от ново глухо тупване. Гостната? Или пък някой се боричкаше с някого в задния двор.

— Сам, събуди се — казах внимателно. Когато се обърнах, с изненада видях блясъка от очите му в мрака. Той вече беше буден и слушаше напрегнато, също като мен.

— Чу ли това? — прошепнах.

Сам кимна. По-скоро чух звука от търкането на главата му във възглавницата, отколкото видях движението.

— Гаражът? — предположих. Той кимна отново.

Поредното глухо изстъргване потвърди предположението ми. Измъкнахме се бавно от леглото; все още бяхме облечени със същите дрехи, които бяхме носили, докато преследвахме северното сияние. Сам ме поведе надолу по стълбите и после през гостната, така че аз бях първата, която забеляза Коул да излиза от коридора към спалните на долния етаж. Косата му стърчеше във всички посоки. Досега изобщо не бях смятала, че полага каквито и да било грижи за прическата си — небрежните рок звезди не би следвало да се стараят, за да докарат вид на небрежни рок звезди — но вече ми стана ясно, че в естествения си вид косата му явно беше щръкнала и той правеше нещо по въпроса. Беше само по боксерки и изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото притеснен.

С глас, няколко степени по-близо до съня, отколкото до будното състояние, Коул промърмори тихо:

— Какво става, по дяволите?

Нашата босонога хайка остана там още няколко минути, заслушана за нови звуци. Не се чу нищо. Сам прокара ръка през косата си, която придоби комичния вид на разперена паунска опашка. Коул вдигна пръст пред устните си и посочи към вратата, която водеше от кухнята към гаража. Установих, че ако затая дъх, все още мога да чуя някакво тътрене от тази посока.

Коул се въоръжи с метлата, подпряна в ъгъла до хладилника, а аз взех нож от дървената стойка на рафта. Сам изгледа изумено и двама ни, след което ни последва с празни ръце.