Завинаги

За разлика от въоръжените ми с метли бойни другари, аз разполагах единствено с голите си ръце, така че използвах тях. Пресегнах се и хванах кофата за дръжката, след което много бавно започнах да я движа към стената, оставяйки на миещата мечка само един възможен път за бягство.

Животинчето моментално се стрелна покрай стената и изскочи навън в нощта през отворената врата на гаража. Нито миг колебание. Право през вратата.

— Ама те две ли са били? — възкликна Грейс. — Мие… — тя млъкна, когато първата миеща мечка, вдъхновена от успешното бягство на другарчето си, се стрелна след него, без да прави отклонения по пътя към любимата си лейка.

— Уф — въздъхнах. — Надявам се да няма трета. Сега вече схвана идеята за вратата.

Тръгнах към вратата на гаража, за да я затворя, но докато го правех, долових погледа на Коул. Той се беше загледал след миещите мечки, присвил вежди в изражение, което за първи път нямаше за цел да излъчва сексапил.

Грейс понечи да каже нещо, но проследи погледа ми към Коул. И млъкна.

Останахме смълчани цяла минута. В далечината вълците започнаха да вият и космите на врата ми настръхнаха.

— Ето го нашия отговор — каза Коул най-накрая. — Ето какво е направила Хана. Това е начинът да изведем вълците от гората.

Той се обърна към мен:

— Един от нас ще трябва да ги поведе.

Трийсет и първа глава

Грейс

Когато се събудих на сутринта, се почувствах така, все едно съм на лагер.

Когато бях на тринайсет години, баба ми беше платила, за да отида на летен лагер за две седмици. Момичешкият лагер „Сини небеса“. Беше страхотно — две седмици, всеки миг от които беше щателно планиран и описан на шарените листовки с програмата за деня, които получавахме сутрин в стаите си. Това беше пълната противоположност на живота с родителите ми, които се надсмиваха над идеята за всякакъв тип графици. Беше фантастично преживяване, което за първи път ми даде възможност да осъзная, че има и други пътища към щастието, различни от този, следвани от семейството ми. Лагерът обаче имаше един голям проблем — не се чувствах като у дома. Четката ми за зъби беше изцапана след престоя си в малкото джобче на раницата, защото мама беше забравила да купи несесерче, преди да замина. Пружината на леглото беше провиснала и притискаше неприятно раменете ми, когато се опитвах да спя. Вечерята беше вкусна, но пресолена и твърде отдалечена във времето от обяда, да не говорим че за разлика от вкъщи, не можех просто да отида до кухнята и да хапна малко соленки. Беше забавно и различно, но също така и мъничко сбъркано — точно толкова, колкото да те накара да се почувстваш некомфортно.

И така, ето ме тук, в къщата на Бек, в спалнята на Сам. Това не беше моят дом. Все още свързвах думата дом със спомена за възглавници, които ухаят на моя шампоан, с моите опърпани книжки на Джон Бучан, закупени от разпродажба в библиотеката, което ги правеше още по-скъпи на сърцето ми, с шума от течаща вода и характерните звуци, които се чуваха, докато баща ми се бръснеше преди работа, с радиото, което мърмореше нещо само на себе си със сериозен тон в кабинета, и с безкрайно уютната логика на собствения ми дневен режим. Дали този дом вече изобщо съществуваше за мен?

Приседнах в леглото на Сам, все още замаяна от съня, и с изненада установих, че той продължава да лежи до мен, извърнал лице към стената и подпрял едната си ръка на нея. Не можех да си спомня друга сутрин, в която да съм се събуждала преди него, и го погледнах леко притеснено, докато не видях гърдите му да се издигат и спускат под избелялата тениска.

Измъкнах се изпод завивките, очаквайки го да се събуди всеки момент, като, от една страна, се надявах, че ще го направи, а от друга — че няма, но той остана в изкривената си поза за сън, която оставяше човек с впечатлението, че някой просто го е хвърлил върху леглото.

Тялото ми беше под влиянието на отровната комбинация от твърде малко сън, съчетан с твърде много будуване, така че ми отне по-дълго време от очакваното, за да изляза в коридора, а после и още няколко секунди, преди да си спомня къде точно беше банята. Когато влязох вътре, установих, че нямам четка за зъби, нито четка за коса, а единственото нещо, което можех да облека, беше една от тениските на Сам с логото на група, за която не бях чувала. В крайна сметка използвах неговата четка за зъби, като при всяко търкане си повтарях, че това не е по-гнусно от целувките ми с него, и в един момент почти си повярвах. Открих четката му за коса край един мизерно изглеждащ бръснач и използвах първото, но не и второто.

Погледнах се в огледалото. Чувствах се така, сякаш се намирах от грешната страна на живота. Отминаването на времето не значеше нищо тук. Произнесох гласно:

— Искам да кажа на Рейчъл, че съм жива.

На пръв поглед не звучеше неразумно, докато не се замислих за всички въпроси, на които нямах отговор.