Завинаги

Отново проверих спалнята — Сам продължаваше да спи — и слязох на долния етаж. Част от мен искаше той да се събуди, но друга част харесваше успокояващото усещане, че съм сама, но не и самотна. Това ми навяваше приятни спомени за всички онези часове, когато четях или си пишех домашното, а Сам седеше в стаята при мен. Бяхме заедно, без да разговаряме, две луни, обикалящи в близка орбита.

В гостната открих Коул, който беше заспал на дивана с ръка, изпъната над главата. Спомних си, че в мазето има машина за кафе, така че минах на пръсти през помещението и слязох по стълбите.

Мазето беше уютно, но някак объркващо място — нямаше прозорци и всичката светлина идваше от лампите на тавана, така че беше невъзможно да се определи времето от денонощието. Освен това мястото ми навяваше странно и неуместно усещане за тъга. Последният път, когато бях слязла тук долу, беше точно след катастрофата. Бях разговаряла с Бек, след като Сам се беше трансформирал във вълк. Тогава си мислех, че съм го изгубила завинаги, но сега се оказваше, че Бек е изгубеният.

Включих машината за кафе и седнах на стола, където бях седяла, когато говорих с Бек. Зад неговото празно кресло се простираха рафтове със стотици книги, които той никога вече нямаше да чете. Всяка от стените беше покрита с тях; машината за кафе бе сбутана върху двайсетината сантиметра от един рафт, които не бяха заети от книги. Зачудих се колко ли книги има тук. Около десетина на всеки трийсет сантиметра от рафтовете? Това правеше някъде към хиляда книги. А може би дори повече. Дори оттук можех да видя, че са стриктно подредени по автори, а повечето спадаха жанрово към документалната и научната литература.

Исках такава библиотека, когато стана на годините на Бек. Не конкретно тази библиотека, а мое собствено убежище от букви, което щях да си изградя лично. Друг е въпросът, че вече не знаех дали ще имам подобна възможност.

Въздъхнах, изправих се и прегледах рафтовете, докато не открих няколко образователни книги. Взех ги, след което седнах на пода, внимателно поставяйки чашата с кафе до мен. Нямах представа колко време съм прекарала в четене, когато чух тихото проскърцване на стълбите. Вдигнах очи и видях два боси крака, които слизаха към мен: Коул имаше сънен вид, а на бузата му беше останал отпечатък от възглавницата на дивана.

— Здрасти, Брисбейн — промърмори той.

— Здравей, Сейнт Клеър.

Коул изключи цялата машина за кафе от контакта, след което я донесе на пода при мен, допълни чашата ми мълчаливо и съсредоточено, а после наля една и за себе си. Най-накрая наклони глава, за да прочете заглавията на книгите, които бях взела.

— Дистанционно обучение, а? Явно обичаш да си пълниш главичката с мъдрости рано сутрин.

Сведох очи:

— Просто Бек има само такива четива.

Коул продължи да чете:

— Тестове за приемане в колеж. Законно придобиване на научна степен онлайн. Как да бъдете добре образован върколак, без да напускате уютното си мазе. Притеснява те, нали? Говоря за ходенето на училище.

Вдигнах очи към него. Не смятах, че съм прозвучала разстроено. Всъщност не смятах, че съм чак толкова разстроена.

— Не. Добре де — да. Притеснява ме. Исках да отида в колеж. Исках да завърша гимназия. Аз обичам да уча.

След като го казах, осъзнах, че Коул беше избрал НАРКОТИКА пред ходенето в колеж. Не бях сигурна как да му обясня емоциите, които ме изпълваха някога при всяка мисъл за колежа. Не бях сигурна как да му опиша очакването, с което преглеждах каталозите, разкриващи пред мен всичките тези възможности или дори простичката тръпка от това да отворя нов учебник и нова тетрадка. Очарованието от това да бъда на някое място с хиляди други хора, които също като мен обичат да учат. Очарованието от това да си имам малко апартаментче, в което да властвам като кралица, по моя си начин и по моите правила, през цялото време. Почувствах се малко глупаво, така че добавих:

— Предполагам, че ти звучи като клише, нали?

Коул обаче гледаше замислено към чашата си с кафе, когато каза:

— Ммм, ученето. Самият аз съм фен на ученето.

Взе една от книгите и я отвори на случайна страница. Заглавието на главата беше Научи всичко за света, докато седиш в креслото си, а до него имаше илюстрация на човече, седнало във фотьойл с книга в ръка.

— Спомняш ли си всичко, което се случи в болницата?

Произнесе го по начин, който недвусмислено казваше: изслушай ме и не задавай повече въпроси, така че направих точно това. Той ми разказа събитията от онази нощ, как съм започнала да повръщам кръв, как двамата със Сам ме откарали в болницата, а Коул намерил начин да ми спаси живота. После ми каза как баща ми е ударил Сам с юмрук.

Помислих, че не съм разбрала правилно последното:

— Ама той не го е ударил наистина, нали? Искаш да кажеш, че просто…

— О, не — шибна си го директно в десетката.