Завинаги

Грейс отиде до лейката и я побутна нежно. Последва миг на колебание, след което миещата мечка побягна и отново се шмугна под колата, подминавайки с пренебрежение отворената врата. Грейс, пламенен последовател на логиката, вдигна ръце във въздуха.

— Ама вратата е ето там. Заема цяла стена!

Коул започна да мушка с метлата си под колата с доста повече ентусиазъм, отколкото тази задача предполагаше. Ужасена от яростната атака, миещата мечка отново изскочи и се скри зад лейката. Миризмата на страха й беше силна и почти заразителна.

Коул се облегна на метлата си — същински Мойсей по гащи.

— В момента ставате свидетели на причината — произнесе той тържествено, — поради която миещите мечки все още не са завладели планетата.

— В момента ставаме свидетели на причината, поради която продължават да стрелят по нас — казах.

Грейс погледна съчувствено към сгушеното в ъгъла животно.

— Липса на логическо разсъждение.

— Липса на усещане за пространство — поправих я. — Вълците разсъждават логично, това просто не е човешката логика. Те нямат усещане за пространство, усещане за време, усещане за граници. Пограничната гора е прекалено малка за нас.

— Значи трябва да ги преместим на някое по-добро място — каза Грейс. — Някое по-слабо населено място с повече гори. Някъде, където има по-малко том-кълпепъровци.

— Винаги ще има том-кълпепъровци — произнесохме двамата с Коул едновременно. Грейс ни се усмихна тъжно.

— Трябва да е достатъчно отдалечено — продължих. — А и не бива да е частна собственост, освен ако не е наша, а аз не смятам, че сме толкова богати. Там не бива да живеят и други вълци, защото има сериозен шанс да убият много от нас още в самото начало. Трябва да има плячка, иначе просто ще умрем от глад. Плюс това не съм сигурен как можеш да хванеш двайсетина вълка. Коул се опитва от известно време и не е хванал дори един.

Грейс беше надянала упоритото си изражение, което означаваше, че е започнала да губи чувството си за хумор:

— Случайно да имаш по-добра идея?

Свих рамене.

Коул почеса голите си гърди с дръжката на метлата и каза:

— Е, нали се сещате, че не е като да се местят за първи път.

Двамата с Грейс рязко извърнахме погледи към него.

Той продължи бавно и с ленив тон, дразнейки ни преднамерено, защото знаеше, че сме нетърпеливи да чуем какво има да ни каже:

— Бек слага началото на дневника си, когато вече е върколак. Само дето дневникът не започва в Минесота.

— Хубаво — тръсна глава Грейс. — Ще се хвана на въдицата. Къде започва дневникът?

Коул посочи с метлата към регистрационния номер над вратата, „бек 89“.

— В един момент се появява истинската вълча популация и точно както каза Ринго, започва да избива нещатните вълци. Тогава Бек разбира, че единственият им шанс е да се преместят.

Почувствах се някак предаден. Не че Бек ме беше излъгал за това откъде идва — бях сигурен, че никога не го бях питал в прав текст дали винаги е живял тук, в Минесота. Освен това нямаше как да не призная, че този регистрационен номер висеше на достатъчно очевидно място. Просто… Уайоминг? В един момент се оказваше, че Коул, чиито принципно благородни цели го подтикваха да се рови из чуждите вещи, знае повече неща за Бек, отколкото аз. Част от мен ми нашепваше, че той просто беше имал смелостта да прочете дневника на Бек, за разлика от мен. Друга обаче твърдеше, че нещата в случая не опираха до смелост.

— Е, казва ли как го е направил? — попитах.

Коул ме погледна някак особено:

— Отчасти.

— В какъв смисъл отчасти?

— Той е написал единствено, че Хана им е помогнала много.

— Никога не съм чувал за тази Хана — казах. Бях пределно наясно, че гласът ми звучи предпазливо и напрегнато.

— Няма и как да си чувал — кимна Коул с все същото особено изражение. — Бек казва, че била превърната във вълк наскоро, но не успяла да задържи човешката си форма толкова дълго, колкото останалите. Спряла да се трансформира една година след като са се преместили. Казва още, че за разлика от останалите, тя изглежда е била способна да запазва някаква част от човешките си мисли, когато се трансформира. Не много, но помнела лица и се връщала на места, където е била като човек.

Сега вече знаех защо ме гледаше така. Грейс също ме гледаше. Извърнах очи.

— Хайде да извадим тази миеща мечка оттам.

Останахме смълчани за известно време, леко замаяни от липсата на сън, когато осъзнах, че чувам звуци от движение някъде по-наблизо. Поколебах се за момент, привел глава на една страна в опит да определя източника на шума.

— Охо, здравей — възкликнах. Втора миеща мечка, по-голяма от първата, беше приклекнала зад една пластмасова кофа точно до мен и ме гледаше с хитрите си очички. Тази очевидно беше далеч по-добра в спотайването от първата, защото никой от нас не бе забелязал присъствието й. Грейс проточи шия от другата страна на колата в опит да разбере какво точно гледам.