Завинаги

Отпих глътка кафе. Не бях сигурна кое точно беше по-откачено — да приема, че баща ми е ударил Сам с юмрук, или да осъзная колко много неща съм пропуснала, докато съм лежала в болницата или съм се трансформирала. Внезапно времето, което бях изживяла като вълк, ми се видя безвъзвратно пропиляно, часове, които никога нямаше да си върна. Сякаш ефективното времетраене на живота ми изведнъж бе съкратено наполовина.

Наложих си да не задълбавам в тези разсъждения и вместо това насочих мислите си към момента, в който баща ми беше ударил Сам.

— Мисля, че това искрено ме вбесява — казах. — Сам не е отвърнал на удара, нали?

Коул се разсмя и си наля още кафе.

— Освен това излиза, че така и не съм била излекувана — добавих.

— Не, не си била. Просто не си се трансформирала, което не е съвсем същото. Сейнтклеърите — надявам се, че нямаш нищо против, но кръстих вълчите токсини на себе си заради Нобеловата награда, „Пулицър“ или каквото там ми предстои да спечеля — са се развивали в тялото ти през цялото време.

— Значи Сам също не е излекуван? — попитах. Оставих чашата си с кафе на пода и бутнах книгите встрани. Всичко, което бяхме постигнали, в крайна сметка се оказваше напразно и това ми идваше малко в повече. Мечтите да си имам голяма библиотека и моя си червена кана за кафе в момента ми се виждаха напълно недостижими.

— Е, не съм съвсем сигурен в това — отвърна Коул. — В крайна сметка той е успял да… Охо, виж кой е тук. Момчето чудо! Добро утро, Ринго.

Сам беше слязъл при нас почти безшумно и в момента стоеше на последното стъпало. Ходилата му бяха яркочервени от стоенето под душа. Когато го видях, обгърналата ме мъгла на песимизма леко се разсея, въпреки че присъствието му нямаше как да разреши проблемите.

— Тъкмо си говорехме за изцелението — обади се Коул.

Сам дойде и седна по турски на пода до мен:

— За групата ли14? — повдигна вежди той.

Предложих му кафе и той — не особено изненадващо — поклати глава.

— Не — уточни Коул — за твоето изцеление. Както и за това, над което работя. Прекарал съм много време в размисли по въпроса как успяваш да се трансформираш по своя воля.

Сам се намръщи.

— Аз не се трансформирам по своя воля.

— Не го правиш често, Ринго — призна Коул. — Обаче го правиш.

Видях искрица надежда. Ако някой можеше да разбере какво се случва с вълците в Пограничната гора, смятах, че това беше именно Коул. В крайна сметка той ме беше спасил, нали така?

— Като онзи път, когато си ме спасил от вълците — напомних му. — А какво ще кажеш за клиниката, когато те инжектирахме?

Струваше ми се, че от онази нощ в клиниката на майката на Изабел са минали цели векове. Нощта, когато всичко, което исках, беше вълкът Сам да се превърне отново в човек. Споменът за мъката, която изпитвах тогава, стегна сърцето ми.

— Разбра ли какво се е получило тогава?

Сам изгледа мрачно Коул, докато той разказваше за адреналина, коулсейнтклеърите в организма и как се е опитвал да използва необичайните трансформации на Сам като отправна точка за създаването на лекарство.

— Ако ставаше дума просто за адреналинов прилив, нямаше ли да се превръщаме във вълци всеки път, когато се стреснем? — попитах.

Коул сви рамене.

— Пробвах да използвам „Епичен“ — това е чист адреналин — и той проработи, но само отчасти.

Сам се намръщи и аз се зачудих дали си мислеше същото като мен — че това „отчасти“ звучи като нещо опасно.

Коул продължи:

— Проблемът е, че това не накара мозъка ми да реагира както трябва; адреналинът не задейства трансформацията по същия начин, по който го правят студът или натрупването на сейнтклеърите. Трудно е да повториш даден процес, когато нямаш реална представа какво точно се случва. Това е същото като да нарисуваш слон, осланяйки се единствено на звуците, които той издава от съседната клетка.

— Е, впечатлен съм дори и от това, че изобщо си разпознал слона — промърмори Сам. — Очевидно Бек и останалите от нас сме объркали даже животинския вид.

Той се изправи и ми подаде ръка.

— Хайде да отидем да хапнем нещо.

Коул обаче не беше свършил.

— О, грешиш, Бек просто не е искал да види слона — каза той пренебрежително. — Не е искал да изгуби времето си като вълк. Знаеш ли, ако баща ми беше забъркан в тази каша, веднага щеше да направи няколко рентгенови снимки и ядрено-магнитен резонанс, да залепи четиринайсет хиляди електрода, да забърка десетина колби с отровни субстанции, да включи един-два акумулатора — и три или четири мъртви върколака по-късно, вече щеше да разполага с лекарството. Дяволите да го вземат, не може да му се отрече, че беше добър в работата си.

Сам сведе глава.

— Бих се радвал, ако спреш да говориш за Бек по този начин.

— По кой начин?

— Все едно той е…

Сам млъкна и ме погледна начумерено, сякаш начинът да продължи изречението си беше скрит в моето изражение. Знаех какво се беше канил да каже. Като теб. Устните на Коул се извиха във възможно най-тънката от жестоките му усмивки.