Завинаги

— Чудя се дали тя…

Оставеният на кухненския плот телефон иззвъня и го прекъсна. Коул вдигна, начумери се и ми подаде слушалката, без да каже нищо. Върху дисплея беше изписан номерът на Изабел.

— Ало? — казах.

— Грейс…

Зачаках, за да чуя някакъв коментар относно човешката си форма, нещо безцеремонно и саркастично, но тя каза само това: Грейс.

— Изабел — промърморих на свой ред, просто за да кажа нещо. Погледнах към Сам, чието изражение отразяваше моето собствено объркване.

— Сам там ли е?

— Аха. Ти… искаш ли да говориш с него? — Не. Просто исках да се уверя, че ти…

Изабел млъкна. Край нея беше ужасно шумно.

— Грейс, Сам каза ли ти, че в гората беше намерено мъртво момиче? Убито от вълци?

Погледнах към Сам, но той нямаше как да чуе думите на Изабел.

— Не ми е казал — отвърнах неспокойно.

— Грейс, вече знаят коя е тя.

Цялото ми същество потъна в напрегнато мълчание.

— Тялото е на Оливия — каза Изабел.

Оливия.

Оливия.

Оливия.

Виждах всичко около себе си с кристална яснота. Върху вратата на хладилника имаше снимка на мъж, който стоеше до кану-каяк, вдигнал два пръста в знака на победата. До нея беше залепен някакъв мръсен магнит с формата на зъб, върху който бяха изписани името и телефоните на зъболекарски кабинет. Върху повърхността на плота до хладилника имаше няколко дълбоки резки, а отгоре му стоеше стара стъклена бутилка от кока-кола, в която бяха пъхнати молив и една от онези химикалки с пластмасово цветенце в края. Кухненската мивка капеше на всеки единайсет секунди, като капката първо се завърташе по посока на часовниковата стрелка по края на чучура, преди да събере достатъчно смелост, за да падне в канала отдолу. Никога досега не бях забелязвала как всичко в тази кухня беше издържано в топли цветове. Кафявото, червеното и оранжевото обагряха плотовете, шкафовете и плочките, дори и избелелите фотографии, окачени по вратите на шкафовете.

— Какво й каза? — натърти Сам. — Кажи ми какво й каза?

Не можех да разбера защо ме пита нещо подобно, при положение че не бях казала нищо. Намръщих му се и тогава видях, че той държи телефона до ухото си, въпреки че нямах спомен да съм му го давала.

Мислех си, че аз съм ужасна приятелка, защото не чувствам никаква болка. Просто оглеждам кухнята и си мисля, че ако това беше моята кухня, щях да купя някакъв килим, защото голият под е толкова студен под краката ми. Явно изобщо не съм обичала Оливия, защото изобщо не ми се плаче. Мисля си за килими, а не за това, че тя е мъртва.

Гласът на Сам привлече вниманието ми:

— Грейс…

На заден фон Коул крачеше из помещението и говореше нещо в телефонната слушалка.

— Какво мога да направя за теб?

Помислих си, че това е много странен въпрос. Просто стоях и го гледах.

— Добре съм.

— Не, не си — каза той нежно.

— Добре съм — настоях. — Аз не плача. Изобщо не ми се плаче.

Той приглади назад косата ми, придърпвайки я назад, сякаш се канеше да я върже на конска опашка, и прошепна в ухото ми:

— Но ще заплачеш.

Положих глава на рамото му, защото изведнъж ми се бе сторила толкова тежка, че беше невъзможно да я задържа изправена.

— Искам да се обадя на разни хора и да разбера дали са добре. Искам да се обадя на Рейчъл — казах. — Искам да се обадя на Джон. Искам да се обадя на Оливия.

Твърде късно осъзнах какво точно съм казала и отворих уста, все едно се надявах някак да погълна думите си обратно и да произнеса нещо по-логично.

— О, Грейс — промълви Сам и докосна брадичката ми, но неговото състрадание ми се стори странно и далечно.

Чух Коул да говори в слушалката с някакъв коренно различен глас, какъвто никога досега не го бях чувала да използва:

— Е, в момента не можем да направим почти нищо по въпроса, нали така?

Трийсет и трета глава

Сам

През нощта Грейс беше тази, която не можеше да заспи. Самият аз се чувствах като празна чаша, която се движеше и накланяше в опит да улови струйките на съня; беше само въпрос на време, преди да се напълни достатъчно, за да ме повлече надолу.

Стаята ми беше тъмна, като се изключат коледните лампички, окачени под тавана, мънички съзвездия в клаустрофобичното небе. Исках да протегна ръка и да измъкна щепсела от контакта до леглото, за да се потопим напълно в мрака, но умората шепнеше в ухото ми и ме разсейваше. Не можех да разбера как бе възможно да се чувствам толкова уморен, след като предишната нощ най-сетне бях успял да поспя. Имах усещането, че тялото ми си е припомнило насладата от съня сега, когато Грейс се бе завърнала, и не можеше да му се насити.

Тя беше приседнала до мен, облегнала гръб на стената и с крака, мушнати под завивките. Галеше нежно гърдите ми и това определено не ми помагаше в опитите да остана буден.