Завинаги

Млъкнах, спомняйки си за всичките пътувания, които бяхме предприемали с тази кола, когато седях на седалката до шофьора и чаках Улрик да отскочи до магазина за бира или пък стоях край нея на пътя, докато Бек ругаеше угасналия двигател и се питаше на глас защо просто не бяхме взели неговата проклета кола. Всички тези случки датираха от дните, когато Улрик беше човек през повечето време. Тогава спалнята му се намираше точно до моята и често се будех нощем от звуци, които предполагаха шумно правене на любов, макар да бях почти напълно убеден, че Улрик е сам. Разбира се, не споменах пред Грейс за тази част.

— Това беше колата, с която ходех до книжарничката навремето — казах. — Улрик си купи беемвето комби от някакъв тип, който продаваше цветя край пътя в Сейнт Пол, така че аз получих „Ескорта“. Два месеца, след като бях взел шофьорска книжка, спуках гума с него.

Тогава бях на шестнайсет, в най-наивния възможен смисъл на думата; едновременно изпаднал в еуфория и ужасен от идеята да шофирам съвсем сам от работа до вкъщи за първи път. Когато гумата се пръсна със звук, който прозвуча като изстрел с пистолет току до главата ми, си помислих, че сигурно ще умра.

— Знаеше ли как да смениш спукана гума?

Грейс зададе въпроса по начин, които предполагаше, че самата тя знае.

— Нямах си дори бегла представа. Наложи ми се да отбия в калта край пътя и да използвам мобилния телефон, който тъкмо бях получил като подарък за рождения си ден, за да се обадя на Бек и да го помоля за помощ. Използвах телефона си за първи път и го правех, за да призная, че не мога да сменя една спукана гума. Беше крайно деморализиращо.

Грейс се разсмя отново.

— Деморализиращо — повтори тя.

— Деморализиращо — уверих я, щастлив да чуя този тихи нежен смях. Върнах се към спомена си. Беше минало доста време, преди Бек да се появи. Улрик го беше докарал на път за работа. Без да обръща внимание на мрачното ми изражение, Улрик ми бе помахал весело от прозореца на беемвето си:

— Ще се видим по-късно, хлапе!

После колата му беше потънала в спускащия се сумрак, а стоповете оставиха яркочервени следи от светлина сред обвития в снежна сивота пейзаж.

— И така, Бек пристигна — казах, осъзнавайки, че в крайна сметка пак бях разказал история с участието на Бек, въпреки нежеланието си. Може би той просто присъстваше във всичките ми истории. — „Е, значи си видял сметката на колата, така ли?“, промърмори Бек. Целият беше омотан в палта, ръкавици и шалове, но въпреки тях вече го виждах как трепери. Той подсвирна, когато видя комично сплесканата гума. „Направо прекрасно. Да не си прегазил някой лос?“

— А беше ли прегазил лос? — попита Грейс.

— Не. Бек си направи още няколко шеги за моя сметка, след което ми показа къде стои резервната гума. А после…

Замлъкнах. Исках да разкажа за това как Улрик в крайна сметка беше продал „Ескорта“ и как беше опържил четири фунта бекон и го бе вкарал в багажника, когато хората дойдоха да огледат колата, защото беше прочел някъде как агентите по недвижими имоти печали курабийки, за да продават по-лесно къщите на жени. Вместо това някак се бях отклонил от предначертания сюжет в сънливостта си и историята, която бях започнал, завърши с избледнялата усмивка на Бек и спомена как малко след това изпод купчината с шалове, пуловери и ръкавици зад „Ескорта“ се беше измъкнал вълк, а аз останах с непотребния инструмент за сваляне на гуми в ръце и образа на Бек, който мълвеше името ми, докато се трансформираше.

— А после какво?

Опитах се да измисля начин, по който да завъртя историята така, че да я накарам да прозвучи по-забавно, но докато мислех в тази насока, си спомних нещо, за което не се бях сещал от години:

— Бек се трансформира. А аз останах да стърча там с проклетия инструмент за смяна на гуми, чувствайки се точно толкова тъпо, колкото и преди.

Бях останал сам. Вдигнах от земята палтото му, заедно с безбройните блузи и пуловери, изтупах снега от тях и ги хвърлих на задната седалка, след което дадох воля на отвратителното си настроение и затръшнах шумно вратата. Сплетох пръсти зад врата си и обърнах гръб на пътя и колата. Загубата на Бек все още не ми беше донесла очакваната болка. От друга страна, обаче, фактът, че бях закъсал насред нищото, вече ми се струваше маловажен.

Грейс въздъхна тихичко от съжаление за онзи някогашен Сам, въпреки че на онзи Сам му беше трябвало доста време, за да осъзнае какво точно е изгубил през онези няколко минути.

— Останах там, загледан в безполезните боклуци, натъпкани в багажника. Улрик беше оставил вътре дори една хокейна маска, която сякаш ме наблюдаваше с изражение, казващо: Ти си идиот, Сам Рот. Тогава чух как някаква кола спира зад мен. До днес напълно бях забравил за това, Грейс. Знаеш ли кой беше спрял, за да види дали нямам нужда от помощ?

Грейс потърка нослето си в тениската ми.

— Нямам представа. Кой?

— Том Кълпепър.

— Няма начин! — отдръпна се тя, за да ме погледне в очите. — Наистина ли?