Завинаги

— Уморена съм, Коул — казах. В секундата, когато произнесох тези думи, осъзнах, че нямам представа защо го бях направила.

Той не каза нищо. Просто лежеше до мен, по-тих, отколкото съм си представяла, че може да бъде.

Раздразнена от мълчанието му, размишлявах над варианта да го попитам дали изобщо ме е чул.

Най-накрая, насред тишина, която беше толкова плътна, че го чух как разтваря устни, преди да заговори, той промълви:

— Понякога се чудя дали да не се обадя у дома.

Бях свикнала с егоцентризма му, но това ми се видя като момента, в който взаимоотношенията ни удариха абсолютното дъно: той беше откраднал моето признание и го бе заменил със свое собствено.

Коул продължи:

— Мисля да се обадя у дома и да кажа на мама, че не съм мъртъв. Мисля да се обадя на баща си и да го попитам дали има време, за да поговорим за това какво причинява менингитът на клетъчно ниво. Или пък си мисля да се обадя на Джеръми — той беше моят басист — и да му кажа, че не съм мъртъв, но не желая никой да ме търси. Да го помоля да предаде на родителите ми, че не съм мъртъв, но никога повече няма да се върна у дома.

Той потъна в мълчание за толкова дълго, та реших, че е приключил. Всъщност остана смълчан толкова време, че видях как моята издържана в пастелни тонове стая стана мъничко по-светла, когато слънчевите лъчи протриха мъглата навън. После Коул добави:

— Дори само мисленето за тези неща ме уморява. Напомня ми как се чувствах, преди да си тръгна. Сякаш дробовете ми са направени от олово. Сякаш съм съвършено неспособен да изпитвам нещо към някого. Сякаш ми се иска всички те да са мъртви или пък самият аз да съм мъртъв, просто защото не мога да понеса тежестта на съвместното ни минало. Всичко това се случва в главата ми, преди дори да докосна телефона. Толкова съм уморен, че вече не искам да се събудя. Само дето сега осъзнавам, че причината да се чувствам така никога не е била във всичките тези хора. Тя е в мен, била е единствено и само в мен през цялото това време.

Не казах нищо. Отново се замислих за прозрението, което ме беше споходило в тоалетната на „Ил Помодоро“. Как копнеех всичко да свърши, веднъж и завинаги, за да не искам нищо никога повече. Замислих се за това колко точно Коул беше описал изпълващата ме умора.

— Аз съм част от омразата ти към самата теб — обади се отново Коул. Това не беше въпрос.

Естествено, че беше част от омразата ми към самата мен. Всичко беше част от омразата ми към самата мен. Това всъщност не беше лично отношение.

Той се надигна.

— Мисля да тръгвам.

Все още можех да усетя топлината върху матрака там, където беше лежал.

— Коул — обадих се. — Смяташ ли, че съм обичлива?

— В смисъл на сладичка?

— В смисъл на такава, която може да бъде обичана — казах.

Погледът му беше твърд и непоколебим. Само за миг ми хрумна странната мисъл, че мога да видя как точно е изглеждал, когато е бил по-млад, и как точно ще изглежда, когато остарее. Това бе проницателно, тайничко надникване в бъдещето.

— Може би — отвърна той. — Само дето няма да позволиш на никого да се опита.

Затворих очи и преглътнах.

— Не мога да определя каква е разликата между това да не се съпротивляваш и това да се предадеш.

Въпреки че клепачите ми бяха здраво стиснати, усетих как една самотна гореща сълза се търколи от лявото ми око. Бях толкова бясна, че ми се е изплъзнала. Бях толкова бясна.

Леглото под мен помръдна, когато Коул се приближи. По-скоро усетих, отколкото видях как се приведе над мен. Дъхът му, топъл и равномерен, докосна бузата ми. Две дихания. Три.

Четири. Не знаех какво искам. После го чух как спря да диша и секунда по-късно усетих устните му върху моите.

Тази целувка не беше като предишните — яростни, изпълнени с копнеж и отчаяние. Тази целувка не бе като никоя друга, която помнех. Тя беше толкова нежна, че напомняше за спомен от целувка, толкова внимателна, сякаш някой прокарваше пръсти по устните ми. Те леко се разтвориха, но това, което се изплъзна измежду тях, беше съвсем тихо; шепот, а не вик на удоволствие. Ръката на Коул докосна шията ми, притисна палец точно под челюстта ми. Това не беше докосване, което казва искам още. Това бе докосване, което казва искам точно това.

Бях съвършено безмълвна. Мислех, че и двамата сме забравили да дишаме.

Коул се отдръпна бавно и седна на леглото, а аз отворих очи. Изражението му беше непроницаемо. Това бе маската, която си слагаше, когато нещо беше важно за него.

— Така щях да те целувам, ако те обичах — каза тихо той.

После се изправи леко сковано и вдигна ключовете за колата от мястото върху леглото, където се бяха изплъзнали. Така и не ме погледна, когато си тръгна и затвори вратата след себе си.

В къщата беше толкова тихо, че можех да чуя стъпките му, докато слизаше надолу по стълбите. Първите му крачки бяха бавни и някак колебливи, след което ускори ход.