Завинаги

Купих я. Имах четири двайсетачки в портфейла си — Карин ми беше платила в брой миналата седмица — и размених една от тях за малко пликче с роклята, сгушена на дъното му. Върнах се, за да я оставя в колата си, а после тръгнах към „Изкривеният рафт“, загледан в тротоара пред себе си и изпълнен с топлината и несигурността, породени от факта, че бях купил подарък, който струваше повече от надницата ми. Какво щеше да стане, ако тя не я харесаше? Може би трябваше да пестя парите си, за да купя пръстен. От друга страна, дори и наистина да беше сериозна в намерението си да се омъжи за мен, което в момента ми се струваше като някакъв невъзможен блян, пръстенът си оставаше много далечна перспектива. Това обаче не променяше факта, че нямах представа колко точно струва един пръстен и може би наистина трябваше да започна да пестя. Ами ако й кажех, че съм й купил подарък, а тя очакваше именно пръстен и роклята я разочароваше? Чувствах се едновременно като най-възрастния и най-младия деветнайсетгодишен човек на планетата — защо изобщо си мислех за пръстени и защо се бях сетил за това чак сега? Пък и в цялата си практичност, Грейс може би щеше да се ядоса, задето си бях губил времето да й купувам подаръци, вместо да направя нещо по въпроса с предстоящия лов.

Подобни мисли бушуваха из главата ми, докато прекрачвах прага на книжарницата. Умът ми се рееше нейде толкова далеч от тялото ми, че магазинът ми се видя като някакво самотно място извън времето, докато обръщах табелката, на която пишеше „Отворено“. Беше събота, така че около час след като отворих, Карин влезе през задната врата и се усамоти в малката задна стаичка, където се зае да прави поръчки и да пресмята оборота. Взаимоотношенията ми с нея бяха добри и приятно простички; радвах се, че тя е при мен в книжарницата, въпреки че не разговаряхме.

Нямаше никакви клиенти, а аз бях неспокоен, така че отидох до задната стаичка. Топлите слънчеви лъчи се протягаха през витрината и ме огряваха дори и тук, дарявайки тялото ми с уюта на топлината си.

— Здрасти — казах.

Карин вече се бе настанила на мястото си, заобиколена от фактури и каталози с книги. Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна мило. За мен всичко, свързано с нея, беше мило — беше една от онези жени, които изглеждат така, сякаш винаги се чувстват добре в собствената си кожа, независимо дали носят раздърпан пуловер или рокля и бижута от перли. Дори и мнението й за мен да се бе променило след изчезването на Грейс, тя не го беше показала по никакъв начин. Искаше ми се да можех да й кажа колко много се нуждая от това, от неизменното й добронамерено отношение към мен.

— Изглеждаш щастлив? — каза ми Карин.

— Така ли?

— Или поне по-щастлив от обикновено. Имаше ли някакви клиенти днес?

Свих рамене.

— Никой не се е появявал от сутринта. Междувременно изметох и изчистих някакви отпечатъци от малки ръце, оставени върху витрината.

— Деца… кому са притрябвали? — промърмори Карин. Въпросът, разбира се, беше реторичен. Тя въздъхна замислено. — Ако времето се затопли, ще дойдат и клиенти. Ако пък новият роман на Тейт Флохърти благоволи най-сетне да излезе, ще прииждат на цели тълпи. Може би ще трябва да декорираме витрината си за премиерата. Какво ще кажеш за някакъв снежен пейзаж по случай Хаос в Джуно?

Намръщих се:

— Струва ми се, че в Минесота се нагледахме на предостатъчно снежни пейзажи.

— Аха. Имаш право.

Замислих се за китарата си, за северното сияние в небето над главата ми и за песните, които имах нужда да напиша през изминалите няколко дни.

— Мисля, че трябва да изложим на централно място биографии на музиканти. Това би стояло добре върху витрината.

Карин ме посочи с молива си:

— Точка за теб.

Тя свали молива си и почука с върха му по листа пред себе си, жест, който внезапно ми напомни за Грейс.

— Сам, знам, че Бек е… болен и това може би не ти е приоритет в момента, но все пак мислил ли си какво ще правиш по въпроса с колежа?

Примигнах при тези думи и кръстосах ръце пред гърдите си. Карин погледна на позата, която бях заел, сякаш тя беше съществена част от отговора ми.

— Аз… — поколебах се — … все още не съм мислил сериозно в тази насока.

Не исках тя да си помисли, че не съм достатъчно мотивиран, така че добавих:

— Чакам, за да видя къде ще се запише Грейс.

С половин секунда закъснение осъзнах, че това ми изказване бе грешка поради поне три причини, основната от които беше, че Грейс официално се водеше за изчезнала.

В изражението на Карин обаче не долових съчувствие или объркване. Тя просто ме изгледа продължително и замислено, притиснала палец към брадичката си. Тогава се почувствах така, сякаш тя всъщност знаеше истината за нас, а двамата с Бек просто се бяхме включили в играта и се бяхме престрували на нормални хора с нормални проблеми, единствено за да поддържаме целия театър.

Не ми задавай този въпрос.

— Просто се чудех, защото ако не ти предстои училище, щях да те попитам дали не искаш да минеш на пълен работен ден — каза Карин.

Това не бяха думите, които очаквах от нея, така че не казах нищо.