Завинаги

Продължавах да си мисля за това, което бях казал на Изабел. Как бях обмислял варианта да се обадя на семейството си. Общо взето, бях откровен с нея. Идеята да звънна на нашите ми се струваше не само невъзможна, но и противна. В една диаграма на Вен15 представяща мен и тях, мястото, където кръговете ни се припокриваха, беше празно.

Въпреки това все още си мислех да се обадя на Джеръми. Джеръми, дежурният басист — йога. Чудех се какво ли прави без мен и Виктор. Искаше ми се да вярвам, че е използвал парите си, за да се отправи на пътешествие из Индия или нещо от сорта. Имаше нещо, свързано с Джеръми, нещо, което ме караше почти да искам да му се обадя, а именно — че той и Виктор винаги ме бяха познавали по-добре от всеки друг. Реално това беше същността на НАРКОТИКА: начин да опознаеш Коул Сейнт Клеър. Виктор и Джеръми бяха прекарали години от живота си, помагайки ми да опиша болката от собственото си съществувание на стотици хиляди слушатели.

Бяха го правили толкова често, че в един момент вече можеха да се оправят и без мен. Спомних си едно интервю, в което двамата се бяха справили толкова добре, че повече никога не си направих труда да отговоря на нечий журналистически въпрос. Интервюто се провеждаше в хотелската ни стая. Беше рано сутринта, защото по-късно трябваше да се качваме на самолета. Виктор имаше тежък махмурлук и беше раздразнителен. Джеръми си ядеше здравословната закуска върху малката масичка в стаята. Въпросната стая имаше тесен балкон, от който се разкриваше гледка към нищото, а аз бях отворил вратата и се бях излегнал на цимента. Допреди малко бях правил коремни преси, пъхнал крака под най-долната летва на парапета, но в момента просто лежах и зяпах белите следи от самолетите в небето. Журналистът беше седнал по турски върху едно от неоправените легла. Беше млад, рошав, напорист и се казваше Джен.

— И така, кой пише по-голямата част от песните? — попита Джен. — Или го правите групово?

— О, определено го правим групово — каза Джеръми с характерния си бавен и спокоен тон. Беше усвоил южняшкия акцент по същото време, по което беше приел будизма. — Коул пише стиховете, а после аз му нося кафе. След това Коул пише музиката, а Виктор му носи солети.

— Значи излиза, че ти пишеш повечето песни, така ли, Коул? — Джен повиши глас, за да го чувам по-добре на балкона. — Какво те вдъхновява?

От мястото ми на балкона, докато гледах право нагоре, имах на разположение две възможни гледки: тухлените стени на сградите от другата страна на улицата или квадратът от безцветно небе над мен. Всички градове изглеждат еднакви, когато лежиш по гръб.

Джеръми разчупи едната си вафла; можехме да чуем шумоленето на трохите, които се разпиляха по масичката.

Виктор се обади от другото легло. Все още звучеше така, сякаш страда от хормонален дисбаланс:

— Той няма да ти отговори на това.

Джен прозвуча искрено объркан, сякаш бях първият човек, който му отказваше:

— Защо?

— Просто няма. Той мрази този въпрос — изсумтя Виктор. Беше бос и изпука с ръка пръстите на крака си. — Въпросът просто е тъп, човече. Самият живот, не зацепваш ли? Той е нещото, което ни вдъхновява.

Джен надраска нещо в тефтерчето си. Беше левичар и изглеждаше странно, докато пише. Напомняше за кукла Кен, чиито части са сглобени по леко сбъркан начин. Надявах се, че си е записал: Никога да не задавам този въпрос отново.

— Добре. Ъъ. Вашият сингъл Единият/Или другият наскоро дебютира в топ десет класацията на Билборд. Какво мислите за този невероятен успех?

— Ще купя на майка ми беемве — каза Виктор. — Не, всъщност направо ще й купя Бавария. Там произвеждат беемветата, нали така?

— Успехът е условно понятие — обади се Джеръми.

— Следващият ни ще бъде по-добър — провикнах се от балкона. Досега не го бях произнасял гласно, но сега го бях направил, значи трябваше да е вярно.

Ново скрибуцаме на химикалката по тефтера. Джен прочете следващия си въпрос:

— Ъъ, това означава, че изместихте албума на „Хюмън Парти Министри“ от топ десет, където той престоя над четирийсет седмици. Съжалявам, четирийсет и една. Във финалния вариант на интервюто няма да има никакви грешки, обещавам. Та значи Джоуи от „Хюмън Парти Министри“ беше казал, че според него Да гледаш нагоре или надолу е останал на върха толкова дълго, защото много хора са открили себе си в текстовете. Мислите ли, че слушателите откриват себе си в Единият/Или другият?