Завинаги

Кьониг ми посочи един дървен стол край сгъваема маса и разчисти от нея няколко салфетки, чиния с наполовина изяден лимонов пай и кенче от сода. След като ги хвърли в кошчето за боклук, той се изправи на вратата с гръб към мен. Всичко, което можех да видя оттук, беше тилът му и късата му подстрижка, която беше толкова съвършена, че чак зловеща. Точно под линията на косата си имаше тъмен белег от изгаряне, който изчезваше под яката на ризата му. Помислих си, че този белег сигурно си има история — може би не чак толкова драматична, колкото онази, изписана с кръв върху китките ми, но въпреки това история. Самият факт, че всеки има белег, вътрешен или външен, зад който се крие някаква история, внезапно ме накара да се почувствам смазан под тежестта на всичкото това неизказано минало.

Кьониг говореше на някого в коридора и аз успях да доловя единствено отделни думи: „Самюъл Рот… не… гаранция… труп?… какво ще открие“.

Стомахът ми се беше свил, сякаш стиснат от неумолимата хватка на жегата. Нещо в него се извиваше и преобръщаше и внезапно бях обзет от кошмарното усещане, че въпреки жегата или именно заради жегата, щях да се трансформирам тук, в тази малка стаичка, и това щеше да бъде краят.

Положих глава върху ръцете си; масата смърдеше на стара храна, но повърхността й беше хладна под кожата ми. Стомахът ми продължаваше да се бунтува и за първи път от месеци насам аз се чувствах несигурен в собствената си кожа.

Моля те, не се трансформирай. Моля те, не се трансформирай.

Повтарях тези думи наум при всеки свой дъх.

— Самюъл Рот?

Вдигнах глава. На вратата стоеше някакъв полицай с торбички под очите. Миришеше на тютюн. Чувствах се така, сякаш всичко в тази стая беше замислено като директна атака срещу вълчите ми сетива.

— Аз съм полицай Хейфорт. Ще имаш ли нещо против, ако полицай Кьониг остане в стаята, докато разговаряме?

В момента нямах никакво доверие в гласа си, така че просто поклатих глава, все така притиснал ръце към масата. Имах усещането, че вътрешните ми органи са изпаднали в състояние на безтегловност и се движат свободно из тялото ми.

Хейфорт седна срещу мен, като издърпа стола си доста назад, за да освободи място за шкембето си. Носеше бележник и папка, които остави на масата пред себе си. Зад него Кьониг остана изправен до вратата, кръстосал ръце пред гърдите си. Той ми изглеждаше много повече като ченге, официален и добре сложен, но въпреки това познатото му присъствие имаше успокояващ ефект върху мен. Разплутият детектив от своя страна ми се виждаше твърде щастлив от перспективата да ме подложи на разпит.

— Това, което ще направим сега — започна той, — е да ти зададем няколко въпроса, като от теб се очаква да им отговориш по най-добрия възможен начин, нали така?

Гласът му беше приветлив, за разлика от очите му.

Кимнах.

— Къде е баща ти напоследък, Сам? — попита Хейфорт. — Не сме виждали Джефри Бек наоколо от доста време.

— Той е болен — отвърнах. Установих, че вече ми беше далеч по-лесно да лъжа от преди.

— Колко жалко. От какво е болен?

— Рак — сведох очи към масата и смотолевих. — В момента е на лечение в Минеаполис.

Хейфорт си го записа. Щеше ми се да не го беше правил.

— Знаеш ли какъв е адресът на лечебното заведение? — попита той.

Свих рамене. Опитах се да вложа в това си движение максимална доза тъга.

— Ще помогна да го открием — обади се Кьониг.

Хейфорт си записа и това.

— За какво точно ме разпитвате в момента?

Подозирах, че причината не е Бек, а Грейс, и съществена част от мен се съпротивляваше срещу идеята да бъда арестуван за изчезването на някого, когато бях държал в прегръдките си предишната нощ.

— Е, след като питаш…

Хейфорт измъкна папката изпод бележника си, извади от нея снимка и я постави пред мен на масата.

На нея имаше стъпало в близък план. Женско стъпало, слабо и издължено. То, както и малкото, което се виждаше от голия крак, лежеше насред листа. Между пръстите имаше кръв.

Дъхът ми секна.

Хейфорт постави друга снимка върху първата.

Потръпнах и извърнах поглед, едновременно облекчен и ужасен.

— Това изглежда ли ти познато?

Върху прекалено осветената снимка се виждаше голо момиче, бледо като сняг и слабо като дихание, лежащо насред листата. Лицето и шията и бяха кошмарна гледка. Познавах я. Последния път, когато бях видял това момиче, то имаше слънчев загар, усмивка и пулс.

О, Оливия. Толкова съжалявам.

— Защо ми показвате това? — попитах. Дори не можех да погледна към снимката. Оливия не заслужаваше да бъде убита от вълци. Никой не заслужава подобна смърт.

— Надявахме се, че можеш да ни кажеш нещо по въпроса — каза Хейфорт. Докато говореше, той разпръсна пред мен още снимки, всяка от които показваше мъртвото момиче от различен ъгъл. Исках да спре с това. — Била е открита в това състояние на няколко метра от имота на Джефри Бек. Гола. След като дълго е била в неизвестност.