Завинаги

Голо рамо, оплискано с кръв. Кожа, изцапана с кал. Разтворена длан. Затворих очи, но продължих да виждам образите от снимките. Усещах ги как пропълзяват в мен, настаняват се в мислите ми, превръщат се в нещо, което ще населява кошмарите ми.

— Не съм убил никого — отроних. Думите ми прозвучаха фалшиво. Сякаш бяха на език, който не говорех, и ги бях произнесъл с толкова погрешна интонация, че напълно бяха изгубили смисъла си, събрани в подобно изречение.

— О, това е дело на вълците — каза Хейфорт. — Те са я убили. Само дето не мисля, че те са я завлекли чисто гола в този имот.

Отворих очи, но не погледнах към снимките. На стената имаше коркова дъска за обяви, върху която беше закачено листче с надпис: „Моля ви, почистете микровълновата, ако обядът ви експлодира вътре. Мерсаж, от ръководството“.

— Кълна се, че нямам нищо общо с това. Нямах представа къде е била. Не съм го направил аз.

В душата ми обаче тежеше прозрението, че знам прекрасно кой го е направил. Добавих:

— Защо ми е да правя нещо подобно?

— Откровено казано, синко, нямам представа — поклати глава Хейфорт. Не бях сигурен защо беше използвал думата синко, след като тонът му влизаше в пълно противоречие с подобно обръщение. — Това е дело на някое откачено копеле и ми е трудно да вникна в перверзния му начин на мислене. Това, което знам, е следното: две млади момичета, които са те познавали, са изчезнали през миналата година. Ти си бил последният човек, който е видял едната от тях. Никой не е виждал осиновителя ти от месеци и изглежда ти си единственият, който знае къде е. Сега край дома ти е намерен труп на чисто голо момиче, което някой почти е уморил от глад, а това ми изглежда като дело на някой кучи син, който наистина не е наред с главата. Точно в момента пък срещу мен седи малтретиран от родителите си тип, а аз знам, че тези неща са способни да те чалнат здраво. Нещо против да споделиш с мен какво е мнението ти за тези ми разсъждения?

През цялото време говореше бавно и сърдечно. Междувременно Кьониг разглеждаше снимката на някакъв кораб, какъвто със сигурност не се бе появявал в близост до Минесота.

Още откакто Хейфорт беше започнал да говори, в мен бе пламнала мъничка искрица гняв, която с всеки следващ миг се разгаряше все по-яростно. След всичко, което бях преживял, нямаше да бъда натикан в шаблонния образ на потенциален психопат. Вдигнах очи и задържах погледа на Хейфорт. Видях как очите му леко се присвиват и знаех, че това, както винаги, се дължеше на смущаващия ефект от срещата с жълтите ми ириси. Внезапно усетих как ме изпълва съвършено спокойствие, а в гласа си долових някакво далечно ехо от личността на Бек:

— Въпрос ли ми задавате, господин полицай? Помислих си, че искате да ви информирам къде съм бил в конкретен час, да ви опиша връзката си с баща ми или да споделя с вас, че бих направил всичко за Грейс. Ако ви разбирам правилно обаче, това което искате от мен, е да защитя психическата си стабилност. Няма как да знам какво си мислите, че съм извършил. В какво точно ме обвинявате? Че отвличам момичета? Или пък че съм убил баща си? Приписвате ми разни трупове, за да видите какво ще стане? Или просто си мислите, че съм откачен?

— По-полека, господин Рот — премина неочаквано на „вие“ Хейфорт. — Не ви обвинявам в нищо. Няма да е зле да ударите спирачки на тийнейджърския си гняв, защото не ви обвинявам в нищо.

Вече не се чувствах зле, задето го бях излъгал по-рано, защото самият той ме лъжеше в момента. Дяволите да го вземат, обвиняваше си ме, и още как.

— Какво искате да ви кажа? — бутнах снимките на голото момиче… на Оливия… към него. — Да, това е отвратително. Но аз нямам нищо общо с него.

Хейфорт не докосна снимките. Завъртя се в стола си и погледна многозначително Кьониг, но изражението на полицая не се промени. После се обърна отново към мен, а столът проскърца отчаяно под тежестта му. Потърка торбичката под едното си око:

— Искам да знам къде са Джефри Бек и Грейс Брисбейн, Самюъл. Занимавам се с тази работа от достатъчно дълго време, за да знам, че няма такова нещо като съвпадения. Знаеш ли кое е свързващото звено, обединяващо всичките тези неща? Ти.

Не казах нищо. Общият фактор не бях аз.

— Имаш два варианта. Какво предпочиташ? Да ни сътрудничиш и да ми разкажеш нещо за всичко това, което се случва около теб, или пък да ме накараш да получа своето по трудния начин? — попита ме Хейфорт.

— Нямам какво да ви кажа.

Хейфорт ме наблюдава известно време, сякаш очакваше, че изражението ми ще издаде нещо.

— Мисля, че твоето татенце ти е направило адски лоша услуга, като те е научило да говориш като адвокат — промърмори той най-накрая. — Това ли е всичко, което ще кажеш?