Завинаги

Хейфорт поклати глава бавно и някак заплашително.

Кълпепър се обърна към мен с ръце в джобовете. И гласа му нямаше гняв. Нямаше и причина да има, разбира се — той държеше всичките силни карти в тази игра.

— Следващия път, когато видиш баща си — каза, — можеш да го информираш, че вълците му ще бъдат избити след четиринайсет дни. Това е нещо, което трябваше да се направи отдавна. Нямам представа каква точно игра си мислехте, че играете, но на това ще се сложи край.

Тогава осъзнах ясно, че тук не става дума за отмъстителност. Просто за стара рана, която бе отваряна твърде често, за да може да зарасне. Как бих могъл да го съдя? Той не знаеше истината. Нямаше как да я знае. Том Кълпепър си мислеше, че става дума просто за диви животни, а ние бяхме немарливите му съседи с объркани приоритети.

Осъзнах и нещо друго: той нямаше да спре, докато всички не умрем.

Кьониг ме хвана за ръката и погледна през рамо към Кълпепър:

— Мисля, че бъркате сина с бащата, господин Кълпепър.

— Може и така да е — изсумтя той. — Но нали знаете какво казват за крушите и дърветата.

Не можех да отрека, че в тази поговорка имаше много истина.

Кьониг се обърна към мен:

— Време е да вървим.

Трийсет и осма глава

Грейс

Сам закъсняваше, не биваше да се притеснявам.

Без него се чувствах неспокойна и безполезна в къщата на Бек; когато бях вълк, най-малкото не усещах липсата на цел и посока толкова болезнено. Досега не бях осъзнавала колко голяма част от дните ми преди е била запълнена от писане на домашни, готвене, планиране на някакви откачени неща, които да правим с Рейчъл, още домашни, разговори с Оливия, ходене до библиотеката и дори поправяне на някоя разхлабена дъска от верандата, защото ми е станало ясно, че татко така и няма да се захване с това. Четенето беше моята заслужена награда за добре свършената работа, а без работа просто не можех да седна с някоя книга, въпреки че мазето на Бек беше пълно с такива.

Преди си мислех основно за това, че трябва да завърша с достатъчно висок успех, за да не се притеснявам за приемането ми в колеж. А после, след като бях срещнала Сам, към списъка ми се добави и това да го задържа в човешка форма.

Сега вече нито едно от тези неща не можеше да се класифицира като цел в живота ми.

Имах толкова много свободно време, че самата идея за свободно време ми се струваше безсмислена. Чувствах се като по време на ваканциите. Веднъж мама ми беше казала, че изобщо не знам как да си почивам и някой трябва да ми предпише успокоителни за времето, в което не съм на училище. Бях си помислила, че това е малко грубичко, но сега започвах да откривам истината в думите й.

Изпрах шестте чифта дрехи, които имах в къщата на Бек, измих камарата чинии в мивката и най-накрая се обадих на Изабел, просто защото не можех да се обадя на никого другиго, а ако не разговарях с някого, щях да плача за Оливия, което щеше само да влоши нещата.

— Обясни ми защо е лоша идея да кажа на Рейчъл, че съм жива — казах в мига, когато Изабел вдигна телефона си.

— Защото ще откачи, после ще изгуби самообладание, ще направи някоя сценка, в крайна сметка родителите й ще разберат, че нещо се случва, тя няма да ги излъже и след това всички вече ще знаят — отвърна ми Изабел. — Някакви други въпроси? Нямаш. И аз така си помислих.

— Рейчъл може да бъде благоразумна.

— Тя току-що е разбрала, че гърлото на една от приятелките й е било разкъсано от вълци. Няма как да бъде благоразумна.

Не казах нищо. Единственият начин да не се побъркам беше да мисля за смъртта на Оливия като за нещо абстрактно. Ако се замислех за това как точно се е случило, как няма начин смъртта й да е била бърза и безболезнена, че не заслужаваше да умре… Ако се замислех за това как се чувствах, докато лежах в снега и си представях как вълците щяха да късат плътта от костите ми, в случай че Сам не ги беше спрял… Направо не можех да повярвам, че Изабел е казала нещо подобно. Исках просто да й затворя. Единственото нещо, което ме задържа на телефона, беше прозрението, че ако сега затворех, щях да остана насаме с виденията за смъртта на Оливия, които щяха да изплуват пред очите ми отново и отново.

— Знам как се чувствах след онази история с Джак — добави Изабел. — Благоразумна беше последната дума, с която можех да бъда описана.

Преглътнах.

— Грейс, не го приемай лично. Това е факт. Колкото по-бързо се примириш с фактите, толкова по-добре. Сега спри да си мислиш за това. Кажи ми защо искаш да се обадиш на Рейчъл.

Премигнах няколко пъти, докато погледът ми се избистри. Радвах се, че Коул не е тук. Той ме мислеше за някаква желязна девица, а аз не исках да променям мнението му. Единствено Сам имаше правото да види каква развалина съм в действителност, защото двамата с него бяхме едно цяло и това, че той знаеше нещо, бе все едно че и аз го знам.

— Защото ми е приятелка и не искам да си мисли, че съм мъртва. Пък и защото ми е приятно да разговарям с нея! Тя не е толкова тъпа, за колкото я мислиш.