Завинаги

Гумите свистяха шумно върху асфалта, докато се отдалечавахме от Мърси Фолс. Дърветата профучаваха край нас, а аз си спомних деня, в който бях отишъл, за да взема Грейс от магазина за риболовни принадлежности. Струваше ми се, че това се беше случило преди милион години.

Нямаше начин да му се доверя. Нямаше начин той да бъде подготвен за истината, а дори и да беше, първото ни и основно правило гласеше: не казваме на никого за нас. Най-малкото пък на полицая, който допреди малко беше стоял и стаята, докато те обвиняваха в отвличане и убийство.

— Нямам представа — промърморих. Гласът ми едва се чу заради шума от носещата се по пътя кола.

Кьониг сви устни и поклати глава:

— Аз бях там по време на първия лов за вълците, Сам. Знаех, че не е законно, и съжалявам, че присъствах, но по онова време целият град скърбеше заради смъртта на Джак Кълпепър. Аз бях там, когато ги подгониха през гората, та да ги приклещят край езерото. През онази нощ видях един от вълците и никога, абсолютно никога няма да го забравя. Скоро ще подплашат същите тези вълци, за да излязат от гората, и ще ги избият до един от въздуха, Сам. Вече видях документите, които го доказват. Сега ще ти задам въпроса още веднъж, защото аз съм единственият шанс, който ти и вълците имате в момента. Бъди искрен с мен. Сам. Къде е Джефри Бек.

Затворих очи.

Зад спуснатите си клепачи видях мъртвото тяло на Оливия. Видях и лицето на Том Кълпепър.

— Той е в Пограничната гора.

Кьониг бавно издиша през зъби.

— Същото се отнася и за Грейс Брисбейн, нали? — попита той.

Аз отворих очи.

— Както и за теб — продължи Кьониг. — Ти си бил там. Кажи ми, че съм луд. Кажи ми, че греша. Кажи ми, че когато през онази нощ видях един вълк с очите на Джефри Бек, това е било някаква оптическа илюзия.

Сега вече отворих очи. Трябваше да видя какво беше изражението му, докато произнасяше тези думи. Кьониг гледаше право напред, присвил вежди. Неувереността му го караше да изглежда по-млад; правеше униформата му по-малко плашеща.

— Не е било оптическа илюзия — казах.

— Значи той не е болен от рак?

Поклатих глава.

Кьониг не се обърна към мен, но кимна замислено, сякаш сам на себе си.

— Излиза, че никой не може да открие Грейс Брисбейн не защото тя е изчезнала, а защото е… — Кьониг млъкна. Не можеше да го произнесе.

Осъзнах, че много зависи от това какво ще се случи в този момент. От това дали ще довърши изречението си или не. От това дали ще приеме истината, както беше направила Изабел, или ще я игнорира, ще я вмести в рамките на някаква религия или пък ще я видоизмени така, че да я напасне към собствените си представи за света, подобно на родителите ми.

Не откъсвах очи от него.

— Вълк — довърши Кьониг, все така вперил поглед в пътя. Ръцете му обаче стиснаха волана по-здраво. — Не можем да открием нея или Бек, защото те са вълци.

— Точно така.

Кьониг поклати глава.

— Някога баща ми разказваше истории за вълци. Казваше ми, че един от приятелите му в колежа бил върколак, и двамата се смеехме на това. Човек никога не можеше да разбере дали си измисля, или казва истината.

— Истина е — сърцето блъскаше в гърдите ми, докато тайната пулсираше във въздуха между нас. Внезапно, в светлината на неговите подозрения относно вълците, аз се опитах да си припомня всичките ми разговори с Кьониг. Исках да разбера дали това ще промени начина, по който гледах на него, но нищо подобно не се случи.

— Тогава защо… Не мога да повярвам, че задавам този въпрос, но защо те остават вълци, ако знаят, че глутницата ще бъде избита.

— Те нямат контрол над това. Трансформациите са свързани с температурата. Вълци през зимата, хора през лятото. Всяка година имаме все по-малко време като хора, докато в крайна сметка не останем вълци завинаги. Освен това не запазваме човешките си мисли, когато се трансформираме.

Намръщих се. Откривах все по-малко истина в това обяснение с всеки следващ ден, който прекарвах заедно с Коул. Човек неминуемо се чувства объркан, когато е приемал нещо за даденост в продължение на години, а в един момент то започне да се променя. Беше все едно да установиш, че гравитацията вече не работи през понеделниците.

— Това е извънредно опростено, но общо взето, базовите правила стоят по този начин.

Чувствах се странно, когато произнасях думи като извънредно опростено или базови, но го правех просто защото самият Кьониг говореше в такъв официален стил.

— Значи Грейс…

— Се води изчезнала, защото все още е нестабилна заради времето. Какво се очакваше да каже на родителите си?

Кьониг обмисли думите ми:

— По рождение ли си върколак?

— Не, стана като в добрите стари филми на ужасите. Бях ухапан.

— А Оливия?

— Беше ухапана миналата година.

Кьониг леко изпухтя:

— Просто невероятно. Знаех си. Непрекъснато откривах неща, които ме водеха в тази посока, но просто не можех да повярвам. А когато Грейс Брисбейн изчезна от болницата, а след нея остана единствено онази окървавена нощница… Всички казваха, че е умирала, че е било невъзможно да е избягала сама.

— Тя трябваше да се трансформира — промълвих тихо.