Завинаги

Кьониг беше потънал в мълчание.

— Може би идеята не е добра — обади се той най-накрая. — Но въпреки това е някакъв вариант.

Вариант. Вариантът предполага нещо, което е изпълнимо поне на теория, а аз не бях сигурен, че случаят беше такъв. С какво друго разполагахме обаче?

Четирийсета глава

Грейс

Този безкраен ден най-сетне свърши, когато Сам се прибра у дома с кутия пица и неуверена усмивка. Докато ядяхме, той ми разказа всичко за разговора си с Кьониг. Седяхме по турски на пода в стаята му, лампата на бюрото и коледните лампички бяха включени, а кутията с пица беше между нас. Лампата на бюрото се намираше точно под леко скосения таван и начинът, по който той отклоняваше светлината, караше стаята да изглежда топла и уютна, подобно на пещера. Сиди плейърът до леглото на Сам беше включен с намален звук и от колоните се лееше нисък и дрезгав глас, който пееше на фона на пиано.

Докато ми описваше какво се е случило през деня, от време на време Сам прокарваше пръсти по пода, все едно буташе нещо встрани, сякаш несъзнателно се опитваше да отмести последното нещо, което ми беше казал, преди да премине към следващото. Всичко край нас се разпадаше, а аз се чувствах като мъничка отломка, подхвърляна от морските вълни, но въпреки това не можех да спра да си мисля за това колко ми бе приятно да го гледам насред приглушената жълтеникава светлина, която ни обгръщаше. Той се беше променил от първия път, когато го бях видяла, вече беше по-твърд и не толкова млад, но извивките по лицето му, бързите жестове, начинът, по който засмукваше долната си устна, преди да продължи — бях влюбена във всичките тези неща.

Сам ме попита какво мисля.

— За?

— За всичко това. Какво ще правим?

Той се предоверяваше на способността ми да разсъждавам логично и трезво. Всичко това ми идваше малко в повече — Кьониг, който се беше досетил каква е тайната на вълците, идеята, че преместването е възможно, мисълта, че поверяваме съдбата си в ръцете на някого, когото почти не познавахме. Как можехме да сме сигурни, че той ще запази тайната ни?

— Ще имам нужда от още едно парче пица, преди да отговоря на този въпрос — заявих. — Коул не иска ли да хапне с нас?

— Каза ми, че бърза за някъде. Не мисля, че искам да знам причината. Най-малкото, не изглеждаше разтревожен или притеснен.

Откъснах коричката от едно парче; Сам взе останалото. Въздъхнах. Идеята да напуснем Пограничната гора беше обезсърчаваща.

— Не мисля, че трябва да е за постоянно. Говоря за вълците на полуострова. По-късно може да ни хрумне някаква по-добра идея, след като цялата тази история с лова приключи.

— Първо ще трябва да ги изведем от гората.

Той затвори кутията и проследи логото на пицарията с показалец.

— Кьониг ще ти помогне ли да се измъкнеш от неприятностите? Говоря за моето изчезване. Той очевидно знае, че не си ме отвлякъл или убил. Има ли някакъв начин да разкара полицаите, които ти дишат във врата?

— Нямам представа. Не каза нищо по въпроса.

Опитах се раздразнението да не проличи в гласа ми; в крайна сметка не бях ядосана на него:

— Не смяташ ли, че това е важно?

— Предполагам. От друга страна, вълците имат само две седмици. Мога да се притеснявам за доказването на невинността си и след това. Така или иначе, не мисля, че ченгетата могат да намерят нещо, заради което да ми лепнат каквото и да било реално обвинение.

Докато го казваше обаче, Сам така и не срещна погледа ми.

— Мислех си, че ченгетата вече не те подозират в нищо — натъртих. — Мислех си, че Кьониг знае истината.

— Кьониг знае истината. Само той и никой друг. Не може просто да им каже, че съм невинен.

— Сам!

Той сви рамене, все така без да поглежда към мен:

— В момента не мога да направя нищо по въпроса.

Дори самата мисъл, че някой го беше подложил на разпит в полицейския участък беше болезнена. Идеята, че според родителите ми той беше способен да ми причини зло, ме нараняваше още повече. Колкото до вероятността да бъде обвинен в убийство, това вече ми се струваше немислимо.

Тогава ми хрумна нещо.

— Трябва да кажа на родителите си — заявих. Спомних си за разговора ми с Изабел по-рано през деня. — Или на Рейчъл. Или на някой друг. Някой трябва да научи, че съм жива. Ако стане ясно, че Грейс не е мъртва, това ще сложи край на спекулациите около мистериозното ми убийство.

— Смяташ, че родителите ти ще проявят разбиране? — попита Сам.

— Нямам представа как ще реагират, Сам! Но няма да позволя да те… да те вкарат в затвора.

Смачках салфетката си и я хвърлих ядосано по кутията с пица. Винаги досега бяхме избягвали на косъм опасността да бъдем разделени. Струваше ми се кошмарно да си представя, че след всичко, което се бе случило, нещо напълно прозаично и създадено от човека в крайна сметка може да се окаже причината да бъдем откъснати един от друг. А междувременно Сам изглеждаше гузен, сякаш самият той вярваше, че е виновен за мнимата ми смърт.

— В случая е без значение колко лоши са родителите ми, защото това е нещо много по-лошо.

Сам най-накрая вдигна очи към мен:

— Вярваш ли им?

— Сам, те няма да се опитат да ме убият — отсякох.