Завинаги

— Всички в управлението обвиняват теб. Търсят начин да те разпънат на кръст. Най-вече Том Кълпепър. Той държи Хейфорт и всички останали, които искат парче от пая.

Сега в гласа му долових горчивина и това ме накара да погледна на него по коренно различен начин. Вече можех да си го представя без униформа, в дома му, как вади бутилка бира от хладилника, играе с кучето си, гледа телевизия. Реален човек, напълно различен от униформената му самоличност, с която го бях свързвал.

— Много биха се радвали да увиснеш на въжето.

— Ами това е просто страхотно, защото всичко, което мога да им кажа, е, че не съм направил нищо. Поне докато Грейс не се стабилизира достатъчно, за да се появи отново. А Оливия…

Кьониг замълча за няколко секунди, след което попита:

— Защо са я убили?

Главата ми беше изпълнена с мисли за Шелби, за очите й, които ме наблюдаваха през прозореца на кухнята, за гнева, който мислех, че съм видял там.

— Не смятам, че множественото число е подходящо в случая. Има една вълчица, която стои зад всичките неприятности. Тя нападна Грейс преди време. Нападна и Джак Кълпепър. Другите не биха убили момиче. Не и през лятото. Има достатъчно други начини, за да си намерят храна.

Напълно преднамерено се опитвах да изтикам спомена за разкъсаното тяло на Оливия от мислите си.

Пътувахме в мълчание минута или две.

— Значи ситуацията е такава — обади се Кьониг и този път с радост установих, че той продължава да звучи като ченге, независимо от това какво казва. — Те имат разрешение да елиминират глутницата. Четиринайсет дни не са много време. От теб разбирам, че някои от тези вълци най-вероятно ще бъдат неспособни да се трансформират дотогава, а други вече изобщо не могат да се трансформират. Значи говорим за масово убийство.

Най-сетне. Беше едновременно успокоително и ужасяващо да чуя как някой определя плана на Кълпепър като това, което представляваше в действителност.

— Нямаме много варианти. Би могъл да разкриеш какво представляват вълците всъщност, но…

— Не мисля, че това е добра идея — побързах да кажа.

— … но, както се канех да отбележа, не смятам, че това е приемливо решение. Да кажем на жителите на Мърси Фолс, че в техните гори има глутница вълци, пренасяща нелечима болест, малко след като същите са убили момиче…

— Е нещо, което няма да свърши добре — довърших вместо него.

— Другият вариант е да привлечем вниманието на организации за защита на животните, които биха искали да спасят една вълча глутница. Това обаче не свърши работа в Айдахо, пък и смятам, че предвид времевите рамки, в които трябва да се вместим, би било невъзможно, но…

— Мислехме да ги преместим — прекъснах го.

Кьониг се напрегна.

— Продължавай.

Не можех да открия правилните думи. Той беше толкова точен и логичен в изказванията си, че отново почувствах необходимостта да се представя на неговото ниво:

— На някое място, достатъчно далеч от хората. Но това… може да ни постави насред още по-лоша ситуация. Нямам представа как ще се държи глутницата на новото място, без съответните граници. Не знам дали трябва да се опитам да продам къщата на Бек, за да купя земя. Не мисля, че парите ще стигнат за достатъчно голям поземлен имот. Вълците се движат в рамките на големи територии, обхващащи цели километри, а това винаги би могло да доведе до неприятности.

Кьониг забарабани с пръсти по волана, присвил очи. Последваха няколко дълги секунди на мълчание, което беше чудесно. Имах нужда от тях. Последиците от моето признание пред него ми се виждаха съвършено непредвидими.

— В момента просто изказвам мислите си на глас — обади се той най-накрая, — но аз всъщност притежавам имот на няколко часа от тук, в посока на Пограничните езера. Земята беше на баща ми, наскоро я наследих.

— Аз… не… — започнах.

— Става дума за полуостров — прекъсна ме Кьониг. — Доста голям. Някога там е имало курорт, но в момента нищо не работи заради стари семейни разпри. Краят му откъм сушата е заграден с ограда. Не говорим за най-добрата ограда на света, просто телена мрежа, опъната между дърветата на някои места, но тя може да бъде подсилена.

Той погледна към мен в същия момент, когато извърнах очи към него и разбрах за какво си мислим и двамата: това би могло да проработи.

— Не мисля, че един полуостров, дори и да е достатъчно голям, би могъл да осигурява прехрана на глутницата. Ще се наложи да ги храним — казах.

— Значи ще ги храним — заяви Кьониг.

— Къмпингуващи? — попитах.

— Мястото гледа към стара мина. Тя не е била активна от шейсет и седма, но миньорската компания все още държи земята. Това беше и причината нещата с курорта да не се получат.

Прехапах долната си устна. Беше ми трудно да повярвам в този проблясък на надежда.

— Ще трябва някак да ги прехвърлим там.

— При това незабелязано — отбеляза Кьониг. — Том Кълпепър не би приел преместването като приемлива алтернатива на смъртта им.

— И бързо — добавих. Замислих се за неуспешните опити на Коул да хване някой вълк и за това колко време щеше да ни отнеме да уловим над двайсет, след което да ги транспортираме на няколко часа път на север.