Завинаги

Имаше още много неща, които можех да кажа, но не на него. Ако Кьониг задаваше въпросите, бих могъл да му кажа, че не искам Грейс да бъде безследно изчезнала. Че искам Бек отново да бъде с мен. Че той не ми беше осиновител, а истински баща. Че нямам представа какво се е случило с Оливия и че просто се опитвам да задържа главата си над водата. Исках да ме оставят на мира. Това беше всичко. Просто да ме оставят на мира, за да намеря начин да се справя с всичко това сам.

— Да — отсякох.

Хейфорт се намръщи срещу мен и не можах да определя дали ми вярва или не. След малко той изсумтя:

— Предполагам, че приключихме засега. Уилям, погрижи се за него, става ли?

Кьониг кимна отсечено, докато Хейфорт се измъкваше иззад масата. Когато дебелият полицай се отдалечи по коридора, вече можех да дишам по-леко.

— Ще те отведа обратно до колата ти — заяви Кьониг и ме подкани с жест да стана. Направих го и с известна изненада установих, че подът е стабилен под краката ми. Чувствах костите си странно омекнали.

Поех по коридора след Кьониг, но той се спря, когато мобилният му телефон звънна. Измъкна го от един джоб на колана си и погледна дисплея.

— Задръж така — каза ми. — Трябва да приема това обаждане. Ало, Уилям Кьониг е на телефона. Добре, господине. Почакайте за секунда. Какво казвате, че се случва?

Мушнах ръце в джобовете си. Чувствах се замаян и изтощен. Заради разпита, заради това, че не бях ял, заради снимките на Оливия. Можех да чуя бумтящия глас на Хейфорт от диспечерската стая вляво от мен. Диспечерите се разсмяха на това, което каза. Беше ми трудно да си представя, че някой е способен да превключва по подобен начин — праведният гняв заради смъртта на едно момиче в миг се превръща в шегички насред съседния офис.

По телефона Кьониг се опитваше да убеди някого, че ако отчуждената му съпруга е взела колата му, това не е кражба, защото автомобилът се води семейно имущество.

Чух някой да казва:

— Здрасти, Том.

В Мърси Фолс най-вероятно имаше няколко дузини мъже на име Том. Аз обаче разбрах на мига за кого точно става дума. Разпознах безпогрешно аромата на афтършейва му и настръхването на собствената си кожа.

Диспечерската имаше прозорец, който гледаше към коридора от другата страна, и аз видях Том Кълпепър, който тъкмо вкарваше ключовете в джоба на якето си. Беше едно от онези якета, наричани работнически, описвани като груби, класически и струващи по четиристотин долара, които обикновено носеха хора, прекарващи повече време в скъпите си джипове, отколкото в някоя плевня. Лицето му беше сивкаво и изпито като на човек, който не е спал добре от много време, но гласът му беше уверен и добре контролиран. Глас на адвокат.

Опитах се да преценя кое беше по-лошо: да рискувам сблъсък с Кълпепър или да се примиря с миризмата на повръщано в кухнята. Изборът ми клонеше към отстъплението.

— Том! Здрасти, стари дяволе — възкликна Хейфорт. — Стой там, ей сега ще ти отворя.

Той се измъкна от диспечерската, мина по коридора, за да стигне до помещението, в което беше Кълпепър, и отвори вратата. Когато адвокатът влезе, Хейфорт го потупа по рамото. Естествено, че двамата се познаваха.

— По работа ли си тук, или просто се каниш да забъркаш някоя неприятност?

— Идвам, за да видя доклада на съдебния лекар — отвърна Кълпепър. — Какво каза по въпроса хлапето на Джефри Бек?

Хейфорт отстъпи крачка встрани, за да може Кълпепър да ме види.

— За вълка говорим… — усмихна се студено Кълпепър.

Би било учтиво да го поздравя. Не казах нищо.

— Как е твоят старец? — попита той. Въпросът му беше пропит с ирония не само защото на Том Кълпепър видимо не му пукаше, но и защото той беше последният човек, който би използвал думата „старец“. После добави: — Изненадан съм, че той не е тук с теб.

— Щеше да бъде, ако можеше — казах сковано.

— Говорих с Луис Брисбейн — продължи Кълпепър. — По правни въпроси. Семейство Брисбейн знаят, че ако имат нужда от адвокат, аз съм насреща.

Беше ми трудно да си представя Том Кълпепър като адвокат и верен приятел на родителите на Грейс. Така или иначе, всяка възможност за топлосърдечни бъдещи отношения между мен и тях ми се струваше невероятно далечна. Всъщност възможността за каквото и да било бъдеще по начина, по който си го бях представял, ми се струваше невероятно далечна.

— Ти да не си надрусан? — попита удивено Том Кълпепър и аз осъзнах, че бях мълчал твърде дълго без никаква идея какво точно е изразявало лицето ми, докато съзнанието ми се бе лутало сред страховете ми. Той поклати глава. В момента не излъчваше злоба, а по-скоро удивление пред това колко странни бяхме ние, отрепките. — Един съвет от мен: пробвай да пледираш за невменяемост. Бог да благослови Америка. Бек винаги е обичал друсалките.

Хейфорт, това поне трябваше да му се отбележи, положи усилия, за да не се засмее.

Кьониг прибра телефона си с рязко движение и присви очи.

— Господа — каза той. — Сега ще отведа господин Рот до колата му, освен ако той няма да ви трябва за още нещо.