Завинаги

Единият/Или другият беше за онзи Коул, който излизаше на сцената, противопоставен срещу другия Коул, който кръстосваше хотелските коридори през нощта. Единият/Или другият беше за осъзнаването на факта, че съм заобиколен от възрастни, чийто живот никога не бих могъл дори да си представя, че живея. Ставаше дума за натрапчивия ми вътрешен глас, който ми казваше да направя нещо, но аз не откривах нищо, което си струва да бъде направено. Ставаше дума за онази част от мен, която се чувстваше като муха, блъскаща се отново и отново в стъклото на прозорец. Ставаше дума за безсмислеността на остаряването. Ставаше дума за мелодия на пиано, която се беше получила от първия път. Ставаше дума за една вечер, когато бях извел Анджи на среща, а тя беше облечена с вълнена жилетка, която я караше да изглежда като майка си. Ставаше дума за пътища, които водеха в нищото, за кариери, които приключваха зад някое бюро, и за песни, изкрещяни в салона по физическо посред нощ.

Ставаше дума за осъзнаването на факта, че това беше животът, а аз нямах място в него.

— Не — казах. — Мисля, че откриват себе си в музиката.

Джеръми довърши вафлата си. Виктор продължаваше да си пука кокалчетата. Аз наблюдавах хора с размерите на микроби, които летяха над мен в самолет с размерите на мравка.

— Разбрах, че си бил хорист в църковен хор, Коул — продължи Джен, след като се консултира с бележките си. — Все още ли си практикуващ католик? А ти, Виктор? Джеръми, за теб знам, че не си.

— Вярвам в Господ — промърмори Виктор. Не прозвуча особено убедително.

— Ами ти, Коул? — подкани ме Джен.

Наблюдавах празното небе в очакване на нов самолет. Другият ми вариант беше да гледам безличните стени на сградите. Единият/Или другият.

— Знам следното за Коул — обади се Джеръми. Подсиленият му от тишината глас прозвуча така, все едно се намираше на амвон. — Религията на Коул е развенчаването на невъзможното. Той не вярва в идеята, че нещо е невъзможно. Той не вярва в думата не. Религията на Коул е да изчака някой да му каже, че нещо е невъзможно, за да го опровергае. Каквото и да е. Няма значение какво е това нещо, стига да не може да бъде направено. Ето ти една история за Сътворението. В началото на времето съществували океан и празнота. Тогава Господ превърнал океана в свят, а празнотата в Коул.

Виктор се разсмя.

— Мислех, че си будист — изненада се Джен.

— На половин работен ден — отвърна Джеръми.

Развенчаване на невъзможното.

Сега боровете се издигаха толкова високо от двете страни на пътя, че се чувствах така, сякаш си проправям път през центъра на света. Мърси Фолс вече се намираше на неизброимо количество мили зад мен.

Отново бях на шестнайсет, а пътят разгръщаше пред мен безкрайни възможности. Чувствах се пречистен, празен, опростен. Можех да пътувам вечно, да отида навсякъде. Можех да бъда какъвто си поискам. Аз обаче усещах магнетичната сила на Пограничната гора край мен, усещах я как ме тегли към себе си.

За първи път не чувствах отговорността на това да бъда Коул Сейнт Клеър като чак такова проклятие. Сега имах цел, невъзможна цел: да открия лек.

Бях толкова близо.

Пътят препускаше под колата; ръката ми беше студена заради вятъра. За първи път от много време се чувствах могъщ. Горите бяха погълнали празнотата, която представлявах, бездната, която мислех, че никога не може да бъде запълнена и задоволена, и ме бяха накарали да изгубя всичко — неща, които никога не бях вярвал, че ще искам да задържа.

Аз бях прероденият Коул Сейнт Клеър. Светът лежеше в краката ми, а денят се простираше на много километри пред мен.

Измъкнах телефона на Сам от джоба си и набрах номера на Джеръми.

— Джеръми — казах.

— Коул Сейнт Клеър — отвърна той бавно и спокойно, сякаш не беше изненадан. В другия край на линията последва тишина. И понеже той ме познаваше, не му бе нужно да ме чуе как го произнасям на глас. — Няма да се върнеш вкъщи, нали?

Трийсет и седма глава

Сам

Разпитът протече в някаква кухня.

Полицейското управление на Мърси Фолс беше малко и очевидно зле подготвено за разпити. Кьониг ме преведе покрай стая с диспечери, които млъкнаха насред разговора си, за да ме изгледат, два офиса, пълни с бюра, зад които хора в униформи се бяха привели над компютрите си, и най-накрая ме въведе в една малка стаичка с мивка, хладилник и две машини за закуски. Беше време за обяд и стаята смърдеше нетърпимо на претоплена в микровълнова печка мексиканска храна и повръщано. Беше мъчително горещо.