Завинаги

— Знам какво си мислиш — продължи тя. — Парите не са много. Ще увелича заплащането ти на час с два долара.

— Не можеш да си го позволиш.

— Ти продаваш много книги за нас. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че човекът зад щанда винаги ще бъдеш ти. Всеки ден, в който седиш на този стол, е ден, в който не е нужно да се притеснявам какво се случва в книжарницата.

— Аз…

Наистина й бях благодарен за това предложение. Не защото имах нужда от парите, а защото имах нужда от доверието в мен. Почувствах как по лицето ми се разлива топлина, а устните ми леко се разтеглят в усмивка.

— Искам да кажа, че се чувствам леко гузна от това да възпрепятствам постъпването ти в колеж за още една година — подчерта Карин. — Но ако така или иначе ще изчакваш…

Чух звънчето, което възвестяваше отварянето на вратата. Един от нас трябваше да отиде там и в момента наистина се радвах, че този човек съм аз. Не защото разговорът беше неловък или неприятен, точно обратното. Имах нужда от малко време, за да обмисля чутото и да го претегля, за да бъда уверен в думите и изражението си, когато заговоря отново. В момента се чувствах твърде неблагодарен и твърде бавен в отговорите си.

— Може ли да го обмисля? — попитах.

— Бих била изумена, ако не го направиш — усмихна се Карин. — Ти си доста предвидим, Сам.

Ухилих й се в отговор и се обърнах, за да посрещна новодошлия клиент. Така, в крайна сметка, бях широко усмихнат, когато влязлото в книжарницата ченге ме видя за първи път.

Усмивката ми се стопи. Или по-точно остана на лицето ми за още няколко секунди, докато устните ми стояха разтеглени, за да изразят емоция, която вече си беше отишла. Полицаят можеше да е тук за всичко. Можеше да иска да поговори с Карин. Или да зададе някой бърз въпрос.

Аз обаче знаех, че случаят не е такъв.

Сега видях, че това беше полицай Уилям Кьониг. Кьониг беше млад, сдържан, познат. Искаше ми се да вярвам, че предишните ни разговори ще наклонят везните в моя полза, но изражението му ми казваше всичко, което имах нужда да знам. То беше съвършено безизразно, изражение на човек, който съжалява за предишните си прояви на доброжелателност.

— Труден си за откриване, Сам — каза Кьониг, докато бавно се приближавах към него. Чувствах висящите край тялото ми ръце като безполезни израстъци.

— Така ли? — попитах. Наежих се и заех отбранителна позиция, въпреки че тонът му прозвуча небрежно, не ми пукаше дали мога да бъда открит. Също така не ми харесваше идеята, че някой ме е търсил.

— Казвах им аз, че тази книжарница е мястото, където можем да те намерим — продължи Кьониг.

Кимнах:

— Доста добро предположение.

Мислех, че би трябвало да го попитам: Какво мога да направя за вас?, но в действителност не исках да знам. Това, което исках, беше да ме оставят на мира, за да обмисля на спокойствие всичко, което се бе случило през последните седемдесет и два часа.

— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса — каза Кьониг. Зад него звънчето над вратата иззвъня отново и някаква жена влезе в книжарницата. Носеше огромна пурпурна чанта, от която не можех да откъсна очи.

— Къде са книгите ви за самопомощ? — попита ме тя, без изобщо да обръща внимание на факта, че срещу мен стоеше полицейски служител. Може би не беше чак толкова необичайно хората да си говорят с полицейски служители, въпреки че ми беше трудно да си го представя.

Ако Кьониг не беше тук, щях да й кажа, че всяка книга, която някога е била написана, всъщност е книга за самопомощ, и щях да я помоля да бъде малко по-конкретна. В резултат тя щеше да си тръгне оттук с четири книги, вместо само с една, защото бях добър в работата си. Сега обаче казах просто:

— Ето там. Точно зад вас.

— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса в участъка — уточни Кьониг. — Насаме.

Насаме.

Това не звучеше добре.

— Сам? — обади се Кьониг.

Осъзнах, че продължавам да гледам пурпурната кожена чанта, която бавно се придвижваше из книжарницата. Телефонът на жената беше звъннал и в момента тя бърбореше нещо по него.

— Ами добре — казах. — Искам да кажа, че съм длъжен да дойда, нали така?

— Всъщност не си длъжен да правиш нищо. Но нещата са далеч по-малко неприятни, когато не се стига до съдебна заповед.

Кимнах. Думи. Трябваше да кажа нещо. Какво трябваше да кажа? Помислих си за Карин, която стоеше в задната стаичка и смяташе, че всичко е под контрол, защото аз бях тук.

— Ще трябва да кажа на шефката си, че се налага да изляза. Нали няма проблем?

— Разбира се.

Чух го как се затътри след мен, когато тръгнах към задната част на книжарницата.

— Карин — казах, облягайки се върху рамката на вратата. Въпреки усилията, които положих, не успях да прозвуча небрежно. Хрумна ми, че обикновено не се обръщах към нея по име, и се почувствах странно, докато го произнасях:

— Съжалявам. Ще трябва да изляза за малко. Ъъ… Полицай Кьониг… иска да отида в участъка, за да ме разпитат.

За миг изражението й остана непроменено, а след това сякаш всичко в нея се напрегна.

— Иска какво? Тук ли е в момента?