Завинаги

Тя се измъкна от стола си и застана до мен на вратата, за да се увери, че Кьониг стои край щанда, загледан в едно от хартиените жеравчета, което бях окачил на балкончето над главата си.

— Какво става тук? — попита тя. Това беше енергичният й, експедитивен тон, който използваше, когато разговаряше с проблемни клиенти; той беше напълно лишен от емоции и показваше ясно, че не иска да я занимават с глупости. И двамата наричахме това й превъплъщение Деловата Карин. То я превръщаше в съвършено различен човек.

— Госпожо… — каза Кьониг извинително; това беше обичайната реакция, когато някой се сблъскаше с Деловата Карин. — Един от нашите следователи има няколко въпроса към Сам. Той ме помоли да го отведа в участъка, за да поговорим на спокойствие.

— Да поговорите — повтори Карин. — Това не е ли един от онези разговори, на които е по-добре да присъства адвокат?

— Всичко зависи от Сам. В момента той не е обвинен в нищо.

В. Момента.

И двамата с Карин го чухме. В момента беше просто един по-различен начин да се каже засега. Тя ме погледна:

— Сам, искаш ли да се обадя на Джефри?

Разбрах, че изражението ми ме е издало, защото тя отговори сама на въпроса си:

— В момента не е на разположение, нали?

— Ще се оправя — промърморих.

— Това ми прилича на тормоз — обърна се Карин към Кьониг. — Той е лесна мишена, защото не е като останалите. Мислите ли, че ако Джефри Бек беше в града, щяхме да водим този разговор?

— С цялото ми уважение, госпожо — каза Кьониг, — но ако Джефри Бек беше в града, най-вероятно щяхме да разпитваме него.

Карин стисна устни с недоволно изражение. Кьониг отстъпи назад и посочи към входната врата. Сега вече можех да видя паркираната пред книжарницата полицейска кола, която ни очакваше.

Бях преизпълнен с благодарност към Карин, задето се беше застъпила за мен. Задето реагираше така, сякаш случващото се я засяга лично. Най-накрая тя каза:

— Сам, обади ми се. Ако имаш нужда от нещо. Ако се чувстваш некомфортно. Искаш ли да дойда с теб?

— Ще се оправя — повторих.

— Всичко ще бъде наред — увери я Кьониг. — В момента не се опитваме да притиснем никого в ъгъла.

Обърнах се към Карин:

— Съжалявам, че ми се налага да си тръгна.

Обикновено тя идваше само за няколко часа в събота сутрин, след което оставяше магазина на този, който беше на работа. Сега щях да съсипя целия й ден.

— О, Сам. Не се тревожи за нищо — усмихна ми се Карин. Тя се приближи до мен и ме прегърна силно през раменете. Ухаеше на зюмбюли. Когато се обърна отново към Кьониг, Деловата Карин изчезна, а в тона й се прокрадна обвинителна нотка. — Надявам се, че това, което правите, си струва.

Кьониг ме поведе между рафтовете към входната врата. Забелязах, че госпожата с голямата пурпурна чанта, която все още разговаряше по телефона, ме проследи с поглед. Звукът на спийкъра й беше доста усилен, така че и двамата чухме как жената от другата страна на линията възкликна: Ама те арестуват ли го?

— Сам — обърна се към мен Кьониг. — Просто ми кажи истината.

Нямаше дори бегла представа за какво точно ме моли.

Трийсет и шеста глава

Коул

След като излязох от къщата на Кълпепърови, просто се качих в старата кола на Улрик и потеглих. Носех у себе си част от парите, които си бях взел, пък и никой не ми беше казал да не си тръгвам.

От радиото звучеше песен на банда, която беше подгрявала на един наш концерт. Помня, че бяха същинска трагедия на живо. Всъщност бяха толкова зле, че тогава се бях почувствал като същински виртуоз, а това си беше сериозен подвиг по онова време. Трябваше да им благодарим, задето ни помогнаха да изглеждаме толкова добре на техния фон. Вокалистът им се казваше Марк, Майк, Мак, Абел или нещо от сорта. След концерта той беше дошъл при мен, пиян като свиня, и ми бе казал, че аз съм най-сериозното му влияние. Приликата беше очевидна.

Сега, милион години по-късно, слушах как радиоводещият описва песента като единствения хит на бандата. Продължих да шофирам. Телефонът на Сам все още беше в джоба ми и до момента бе звънял само веднъж, но аз не му бях обърнал внимание. Смятах, че съм оставил достатъчно красноречиво съобщение на Изабел, което не изискваше отговор. Беше напълно достатъчно, че го бях казал.

Прозорците ми бяха свалени до долу, а едната ми ръка беше навън. Насрещният вятър се блъскаше в потната ми от стискането на волана длан. Пейзажът на Минесота се разстилаше край мен от двете страни на двулентовия път. Хилави борчета, стърчащи тук-там скали, безлични къщички и езера, които проблясваха иззад дърветата. Помислих си, че жителите на Мърси Фолс сигурно нарочно бяха решили да си построят грозни къщи като някакъв вид баланс срещу цялата тази природна красота. Иначе мястото сигурно щеше да експлодира заради прекалено висока концентрация на живописност.