Завинаги

Сега, в сумрака на стаята, Грейс приличаше много повече на себе си, с разбъркани от лежането върху гърдите ми коси и с блеснал, изпълнен с живец поглед. Бях я прегърнал през кръста и изпитах отчаян копнеж да плъзна ръка под тениската й, нагоре по гръбнака, за да докосна плешките й, да я накарам да си мисли единствено и само за мен.

Това обаче беше мост, който не исках да прекосявам сам. Нямах представа на какъв етап се намираха взаимоотношенията ни в момента, но бях добър в чакането.

— Да — казах, вместо да я целуна. — Да, това беше Том Кълпепър.

Грейс отново положи глава върху гърдите ми.

— Но това е лудост.

— „Ти си хлапето на Джефри Бек“, отбеляза Том Кълпепър. Дори насред угасващата светлина на деня можех да видя, че джипът му е покрит с лед, пясък и сол — или със снял, както Улрик винаги наричаше съчетанието от сняг и кал — а фаровете прокарваха диря от светлина през мен и „Ескорта“. След кратък размисъл той добави: „Името ти беше Сам, нали така? Изглежда, че имаш нужда от помощ“.

Спомних си облекчението, изпълнило ме тогава, когато чух името си произнесено от един съвсем обикновен глас, и как това беше прогонило спомена за начина, по който Бек го беше мълвял, докато се трансформираше.

— Той ми помогна — продължих аз. — Предполагам, че тогава е бил по-различен. Това трябва да е било скоро след като са се преместили тук.

— Изабел с него ли беше? — попита Грейс.

— Не си я спомням. Наистина полагам усилия, за да не мисля за него като за някакъв злодей, Грейс. Заради Изабел. Не знам какво би било мнението ми за този човек, ако не бяха вълците.

— Ако не бяха вълците, никой от нас нямаше изобщо да си мисли за него — отбеляза Грейс.

— В тази история всъщност трябваше да става дума за бекон — признах. — Идеята беше да те разсмея.

Тя въздъхна тежко, сякаш тежестта, която носеше върху плещите си, беше станала непосилна. Познавах това усещане.

— Всичко е наред. Изгаси лампичките — каза Грейс, докато се пресягаше, за да ни завие с одеялото. От тялото и се носеше едва доловимата миризма на вълк и аз бях убеден, че ще се трансформира, преди нощта да е свършила. — Готова съм да поставя финалната точка на днешния ден.

Когато спуснах ръка край леглото, за да изтегля кабела на лампичките от контакта, вече ми се спеше далеч по-малко от преди. Стаята потъна в мрак и след малко Грейс прошепна, че ме обича, а в гласа и се долавяше отсянка от тъга. Прегърнах я силно през раменете, изпълнен със съжаление, че беше толкова сложно някой да ме обича.

Дъхът й вече започваше да става по-бавен и равномерен, когато промълвих, че и аз я обичам. Аз обаче не заспах. Останах буден, замислен за Том Кълпепър и Бек, за това как истината за тях беше погребана нейде дълбоко в мен. Пред очите ми отново и отново изплуваше образът на Кълпепър, който крачи към мен през снега със зачервен от студа нос, изпълнен с желание да помогне на едно непознато хлапе да си смени гумата в мразовитата зимна вечер. Видения, накъсвани от спомени за онази утрин, когато вълците бяха влачили телцето ми по земята, решени да променят живота ми завинаги.

Това беше дело на Бек. Той беше човекът, който бе решил да ме вземе. Много преди родителите ми да решат, че вече не ме искат, той беше планирал да ме вземе. Те просто бяха улеснили нещата.

Не знаех как бих могъл да живея с тази мисъл, без тя да ме разяжда вътрешно, без да отрови всеки щастлив спомен, който имах от детството си. Без да съсипе всичко, което двамата с Бек бяхме изградили помежду си.

Не разбирах как някой можеше да бъде едновременно Господ и дявол. Как един и същи човек бе способен да те разруши и да те спаси. Когато всичко, което ме изграждаше като личност, добро или зло, беше пряко свързано с неговото влияние, как се очакваше да разбера дали да го обичам, или да го мразя?

Грейс се събуди посред нощ с разширени от болка очи и тяло, раздирано от гърчове. Тя промълви името ми, също както Бек го бе направил преди много години край пътя, и после, също като него тогава, ме остави сам с купчинка празни дрехи и стотици въпроси, останали без отговор.

Трийсет и четвърта глава

Изабел

Сам ми се обади от мобилния си телефон в седем часа на следващата сутрин. Обикновено по това време се приготвях за училище, но днес беше събота, което означаваше, че вместо това се бях излегнала върху леглото и връзвах маратонките си. Ходех да тичам, защото бях суетна, а джогингът караше краката ми да изглеждат божествено.

Отворих капачето и промърморих:

— Ало?

Нямах представа какво да очаквам.

— Знаех си! — възкликна Коул. — Знаех си, че ще вдигнеш телефона, ако смяташ, че се обажда Сам.

— О, Боже мой. Ама ти сериозно ли?

— Винаги съм сериозен. Мога ли да вляза?

Скочих от леглото си, отидох до прозореца и надникнах навън. Забелязах задницата на някакво доста грозно комби, паркирано в края на алеята за коли.

— Това ли ти е перверзомобилът?

— Вони страшно — информира ме Коул. — Бих те поканил навън, за да поговорим в уединението на колата ми, но каквото и да е това чудо, което смърди вътре, смърди наистина здраво.

— Какво искаш, Коул?