Завинаги

— Хей — промълвих и протегнах ръка към нея; пръстите ми едва успяха да докоснат рамото й. — Ела долу при мен и заспивай.

Тя вдигна ръка и я притисна към устните ми; лицето й беше тъжно и някак чуждо, маска на Грейс, носена от друго момиче в сумрака.

— Не мога да спра да мисля — простена.

Познавах достатъчно добре това усещане, така че се изправих на лакти: пръстите й се плъзнаха надолу от устните ми и отново се настаниха върху гърдите ми.

— Трябва да си легнеш — казах й. — Това ще помогне.

Изражението на Грейс беше печално и пропито с несигурност; изражение на малко момиченце, което не знае какво да прави. Аз се надигнах до седнало положение и я придърпах към себе си. Двамата седяхме облегнати върху рамката на леглото, а главата й лежеше върху гърдите ми, там, където преди малко бе стояла ръката й. Тя ухаеше на моя шампоан.

— Не мога да спра да мисля за нея — прошепна Грейс вече малко по-смело сега, когато не можех да срещна погледа й. — А после си мисля за това как в момента би трябвало да съм си у дома, но… Сам, не искам да се връщам там.

Не бях сигурен какво трябва да отвърна на това. И аз не исках тя да се връща там, но също така знаех, че мястото й не беше тук. Ако беше напълно излекувана и бях уверен, че ще остане човек до края на дните си, щях да й кажа, че трябва да отидем и да поговорим с родителите й. Щяхме да се справим; щяхме да ги накараме да разберат, че сме сериозни, а после отново щях да спя сам в празното си легло, докато тя не се пренесеше официално в къщата. Щях да се чувствам много зле, но знаех, че мога да го преживея. Бях й казал, че искам да направим всичко по правилния начин, и все още го мислех.

Сега обаче не съществуваше правилен начин. Сега Грейс беше момиче, но беше и вълк и докато твърдеше, че не иска да се връща там, а самият аз не бях сигурен как ще реагират родителите й, исках тя да остане при мен. В някакво съвсем близко бъдеще щеше да ни се наложи да платим адски висока цена за тези откраднати мигове, но не мислех, че грешим, задето ги искаме. Прокарах пръсти през косата й, докато не стигнах до някакво малко възелче, след което ги отдръпнах и започнах отначало.

— Няма да те накарам да отидеш — казах.

— В някакъв момент ще трябва да се изправим пред този проблем и да намерим решение — произнесе замислено Грейс. — Ще ми се да бях на осемнайсет. Ще ми се да се бях изнесла от там преди много време. Ще ми се вече да бяхме женени. Ще ми се да не ми се налага да измислям правдоподобни лъжи.

Е, поне не бях единственият, който смяташе, че родителите й няма да приемат добре истината.

— Няма как — заявих с крайна увереност — да разрешим който и да е от проблемите си тази нощ.

След като го казах, осъзнах с известна доза ирония, че това бяха думите, които Грейс беше използвала толкова много пъти, за да ме примами в дебрите на съня.

— Тези мисли просто се завръщат отново и отново и не искат да ме оставят на мира — въздъхна Грейс. — Разкажи ми някаква история.

Спрях да докосвам косите й, защото това приятно усещане приспиваше самия мен:

— История?

— Като онази как Бек те е научил да ловуваш.

Опитах да се сетя за някаква весела случка, нещо, което нямаше нужда от много обяснения. Нещо, което можеше да я разсмее. Всяка история, свързана с Бек, обаче, в момента ми се струваше покварена от собствените ми съмнения. Всичко, свързано с него, което не бях видял със собствените си очи, вече ми изглеждаше измамно и недостоверно.

Насочих мислите си в друга посока и казах:

— Онова беемве комби не беше първата кола на Улрик. Когато дойдох тук за първи път, той караше малък, кафяв и ужасяващо грозен „Форд Ескорт“.

Грейс въздъхна блажено, сякаш това беше успокояващото начало на хубава приказка за лека нощ. Тя стисна с пръсти част от плата на тениската ми; действие, което моментално ме разсъни и ме накара да се замисля леко гузно за поне четири неща, които не бяха приказки за лека нощ или пък безкористни начини да утешиш едно скърбящо момиче.

Преглътнах и се съсредоточих върху спомените си:

— Беше наистина гадна кола. Когато минаваше през бабуни, нещо отдолу стържеше по земята. Мисля, че гърнето на ауспуха се беше откачило. Веднъж Улрик бе блъснал някакъв опосум в града и го беше влачил чак до къщата.

Грейс се разсмя с онзи кратък беззвучен смях, с който човек се смее, когато знае, че от него се очаква да го направи.

Продължих:

— Освен това смърдеше така, все едно нещо не е наред с двигателя. Сякаш изтичаше спирачна течност, някакви уплътнения се бяха подпалили или просто Улрик не беше изчистил добре останките от опосума.