Завинаги

На горния етаж чайникът започна да пищи и Сам безмълвно се изкачи по стълбите, за да изключи печката. Помислих си, че това се бе оказало чудесно оправдание да напусне помещението. Стомахът ми се беше стегнал при мисълта за това как щяхме да накараме Бек да се трансформира. Твърде лесно бях забравила колко много рискувахме всеки път, когато се опитвахме да научим нещо за себе си.

— Коул — казах, — Бек е най-важният човек в живота му. Това не е игра. Не прави нищо, в което не си сигурен, става ли?

— Винаги съм сигурен в това, което правя — отвърна ми той. — Просто понякога не съм сигурен, че тази история ще има щастлив край.

Трийсет и втора глава

Грейс

Този първи ден, в който бях отново себе си, беше странен. Чувствах се нервна без дрехите и рутината си, знаейки, че вълкът продължава да дебне нейде в тялото ми, безмълвен и непредвидим. В някаква степен обаче се радвах на нестабилността си като млад вълк, защото знаех, че когато нещата се успокоят, ще се стигне до същите повлияни от температурата трансформации, каквито бе имал и Сам. А аз обичах студа. Не исках да се страхувам от него.

В опит да си осигуря поне мъничко нормалност, предложих да си направим истинска вечеря, което се оказа доста по-трудно, отколкото очаквах. Сам и Коул бяха заредили къщата със странна комбинация от храни, по-голямата част от които можеха да бъдат определени като „подходящи“ за микровълнова, и едва няколко, които можеха да се класифицират като „продукти“. В крайна сметка обаче успях да открия необходимото, за да приготвя палачинки и яйца — нещо, което според мен винаги минаваше за добро похапване — и Сам дойде, за да ми помага, а Коул се излегна на пода в гостната и се зае да зяпа тавана.

Погледнах към него през рамо.

— Какво прави той? Ще ми подадеш ли шпатулата?

Сам ми я подаде.

— Мисля, че мозъкът го е заболял.

Той се плъзна зад мен, за да стигне до чиниите, и за миг тялото му се оказа плътно притиснато в моето, а ръцете му ме хванаха през кръста, за да не ме бутне, докато се разминаваме. Усетих как ме изпълва пламенен копнеж.

— Хей — казах, докато той се обръщаше с чиниите в ръце, — остави тези неща и се върни тук.

Сам направи крачка към мен и в същия миг долових някакво движение с периферното си зрение.

— К… какво беше това? — гласът ми се беше снишил до шепот. — Спри!

Той замръзна на място и проследи погледа ми — някакво животно се промъкваше през задния двор. Тревата навън беше огряна от светлината на кухненските прозорци. За миг го изгубих от поглед, след което го видях отново до покритото барбекю.

Сърцето ми трепна, защото животното беше бяла вълчица. Оливия беше бяла вълчица, а аз не я бях виждала от толкова отдавна. После обаче Сам изсумтя: „Шелби“ и аз видях, че беше прав. В движенията на вълчицата нямаше нищо от гъвкавата грациозност на Оливия във вълчата й форма, а когато вдигна глава, това беше рязко, изпълнено с подозрителност движение. Тя погледна към къщата и сега окончателно се убедих, че това не бяха очите на Оливия. Шелби вдигна крак и демонстративно се изпика до барбекюто.

— Браво на теб — промърморих.

Сам се намръщи.

Наблюдавахме в мълчание как Шелби измина пътя от барбекюто до друга точка от двора, където отново маркира територията си. Беше сама.

— Мисля, че става все по-зла — прошепна Сам. Навън Шелби стоеше неподвижно, загледана в къщата. Изпитах тревожното усещане, че гледа към нас, въпреки че за нея трябваше да сме просто неподвижни силуети, ако изобщо беше способна да ни различи. Въпреки това дори и оттук можех да видя как козината на врата й настръхва.

— Тя — и двамата подскочихме, когато Коул се обади зад нас — е откачена.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Виждал съм я, когато поставям капаните. Тя е смела и зла като демон.

— Е, това го знам — казах. Потръпнах, когато си спомних вечерта, в която Шелби се беше хвърлила през стъклото на прозореца, за да ме нападне. А после и за очите и сред гръмотевичната буря. — Опитвала се е да ме убие повече пъти, отколкото ми се иска да си спомням.

— Тя е уплашена — прекъсна ме внимателно Сам. Той продължаваше да гледа към Шелби, чиито очи бяха приковани в него, само в него и никого другиго. Беше ужасно зловещо. — Тя е уплашена, самотна, разгневена и изпълнена с ревност. С теб, Грейс, и с Коул, и с Оливия глутницата се променя наистина бързо, а тя няма накъде повече да пропада. Тя губи всичко.

Видях, че последната ми палачинка е започнала да загаря, и бързо дръпнах тигана от котлона.

— Не ми харесва това, че се навърта наоколо.

— Аз не… не мисля, че трябва да се притесняваш — каза ми Сам. Шелби продължаваше да стои неподвижно, загледана в силуета му. — Смятам, че тя обвинява мен.

Внезапно Шелби трепна уплашено в същата секунда, в която чухме гласа на Коул откъм задния двор:

— Чупката оттук, откачена кучко!

Тя потъна в мрака, а задната врата се затръшна.

— Благодаря ти, Коул. Това беше невероятно изтънчено от твоя страна — отбелязах.

— Изтънчеността е едно от най-добрите ми качества — ухили се той.

Сам продължаваше да гледа навън през прозореца, смръщил вежди: