Завинаги

Застанахме пред вратата в очакване на нови шумове. Миг по-късно прозвуча трясък, този път доста по-силен от преди, в който се долови ясно различим металически звън. Коул ме погледна и повдигна вежди, като същевременно отвори вратата, а аз се пресегнах, за да включа лампата в гаража.

И тогава видяхме…

съвършено нищо.

Разменихме озадачени погледи.

Пристъпих в гаража и се провикнах:

— Ехо, има ли някой?

Междувременно Коул се обърна към Сам с тон, който показваше, че се е почувствал подло предаден:

— Не мога да повярвам, че тук през цялото време е имало още една кола и ти не си ми казал!

Гаражът, подобно на повечето гаражи, беше претъпкан с всякакви странни и миризливи неща, които човек не би искал да държи в къщата си. Основната част от пространството беше заето от очукано и прашно червено беемве комби, но присъстваха още задължителната сенокосачка, работен плот, покрит с малки метални войничета, и окачен над вратата регистрационен номер от Уайоминг, на който пишеше „бек 89“.

Погледът ми отново беше привлечен към колата.

— Шшш — казах. — Вижте!

Върху предния капак беше паднала ръчна косачка. Минах пред момчетата и изправих косачката, след което забелязах лека вдлъбнатина върху капака. Прокарах пръст по нея:

— Това така ли беше преди?

— Да. От десетина години — отвърна Сам, след което дойде при мен. Беемвето не беше най-запазената кола на света и гаражът все още смърдеше на каквато там течност беше текла от двигателя за последно. Той посочи един сандък с инструменти, преобърнат край задната броня. — Това обаче не беше така преди.

— Освен това — обади се Коул, — ако млъкнете за малко, може би ще чуете шума.

Сега чух това, което беше чул и той: звук от тътрене, който идваше изпод колата.

Понечих да се наведа, но Сам хвана ръката ми и приклекна, за да погледне.

— О, за бога — изсумтя той. — Това е миеща мечка.

— Бедното животинче — възкликнах.

— Възможно е да е болен от бяс убиец на бебенца — отбеляза Коул със сериозен тон.

— Млъквай — каза мило Сам, който все още надничаше под колата. — Чудя се как да го измъкна оттам.

Коул мина покрай мен, държейки метлата като жезъл:

— На мен ми е по-интересно как изобщо е влязъл.

Той заобиколи колата и отиде до открехнатата странична врата на гаража, след което почука по нея с показалец:

— Шерлок откри улика.

Сам

— Шерлок ще бъде доста по-полезен, ако измисли начин, по който да извадим този господин изпод колата — отбелязах.

— Може и да е госпожица — напомни ми Коул и Грейс го погледна одобрително. Докато стоеше там с кухненския нож в ръка, тя изглеждаше непоколебима и сексапилна по странен и нехарактерен за нея начин. Може би трябваше да ревнувам, заради факта че двамата с Коул очевидно се спогаждаха добре, но вместо това ми стана приятно, което беше и най-сериозното доказателство, че бях започнал да възприемам Коул като мой приятел. Всеки човек тайничко се надява, че неговите приятели ще успеят да се сприятелят и помежду си.

Отидох до предния край на гаража, докато камъчетата по пода се забиваха неприятно в босите ми ходила, и отворих вратата. Тя се вдигна нагоре с ужасяващ трясък и пред очите ми се разкри тъмната алея за коли с паркирания ми на нея фолксваген. Беше зловещ и самотен пейзаж. Хладният нощен въздух ухаеше на млади листенца и пъпки, а съчетанието от свистенето на вятъра и безбрежността на нощта накара пулса ми да се ускори от необяснимото желание да изляза навън, сред мрака. За миг изгубих себе си в този неустоим и могъщ повик на нощта, която ме зовеше при себе си.

С известни усилия се обърнах отново към Коул и Грейс. Коул се беше навел и ръчкаше под колата с дръжката на метлата си, но Грейс също се бе загледала навън в нощта с изражение, което най-вероятно беше точно отражение на моето. Съзерцание и копнеж. Тя видя, че я гледам, но изражението й не се промени. Почувствах се така, сякаш… сякаш тя знаеше какво изпитвам. За първи път от адски много време си спомних как я чаках да се трансформира, притаен сред дърветата, как копнеех и двамата да бъдем вълци по едно и също време.

— Излизай оттам, копеле такова — изръмжа Коул на животинчето под колата. — Сънувах прекрасен сън, а ти ми го прецака!

— Да отида ли от другия край на колата, за да го сръчкам с нещо друго? — попита Грейс, а очите й се задържаха с миг по-дълго върху мен, преди да се обърне.

— Ножът ми се струва малко крайна мярка — казах, докато се отдръпвах от вратата на гаража. — Ей там има метла.

Тя погледна към ножа си, преди да го остави до басейнчето за птици — поредният неуспешен опит на Бек за разкрасяване на двора.

— Мразя миещи мечки — сподели Коул. — Сега вече разбираш ли защо идеята ти да преместим вълците е леко проблемна, а, Грейс?

Грейс мушна метлата под колата с мрачна целеустременост.

— Изобщо не смятам, че сравнението е адекватно.

Видях миещата мечка да подава шарената си муцунка изпод беемвето. Внезапно животинката се стрелна напред, за да избегне метлата на Коул, пробяга покрай отворената врата на гаража и се скри зад една лейка от другата страна на колата.

— Защо бе, копелдак загубен? — възкликна Коул изумено.