Завинаги

Обърнах се към него и за няколко секунди двамата просто се гледахме в очите. Не бях сигурна колко точно е чул от разговора. Не беше нужно да е много, за да схване същината. В изражението му все още имаше нещо, което ме караше да се чувствам странно. Също като преди, животът за Коул беше просто незначителна шега, която той намираше за донякъде забавна, но твърде глуповата в същността си. Сега обаче, пред лицето на тази нова информация, пред мен стоеше един Коул, който излъчваше… несигурност. Само за две секунди имах усещането, че мога да надзърна в недостъпните дълбини на душата му и да го видя такъв, какъвто беше в действителност… и точно тогава звънчето над вратата иззвъня и този истински Коул изчезна.

Сам стоеше на входа, а вратата се затваряше зад него.

— Кофти новини, Ринго — каза Коул и това отново беше добре познатият ми стар Коул. — Всички ще умрем.

Сам ме погледна въпросително.

— Баща ми го е направил — обясних. — Ловът скоро ще започне. В момента чакат хеликоптерния пилот.

Сам остана до вратата за един дълъг, дълъг момент, леко стискайки и отпускайки челюстта си. В изражението му имаше някаква странна решителност. Зад него, върху гърба на окачената на стъклото табелка, пишеше „затворено“.

Тишината се проточи толкова дълго, че вече бях на път да кажа нещо, когато той заяви с изненадващо официален тон:

— Ще изведа Грейс от гората. Останалите също, но тя е мой приоритет.

Коул вдигна очи при тези думи:

— Мисля, че мога да ти помогна с това.

Двайсет и втора глава

Сам

Гората беше кална и спокойна след продължителните дъждове. Коул водеше, а уверената му крачка доказваше колко често е бродил по тези пътеки. Изабел с нежелание се беше върнала на училище, а когато Карин дойде, за да ме смени, двамата с Коул се върнахме в къщата на Бек толкова бързо, колкото успяхме. Докато бяхме в колата, Коул ми обясни блестящия си план за залавянето на Грейс: капани.

Направо не можех да повярвам, че през всичкото онова време, когато мислех, че единственото занимание на Коул е било да се е погроми в къщата, той също така се е опитвал да лови животни. Вълци. Предполагах, че всичко, свързано с него, по правило е толкова непредвидимо, че не би следвало да бъда истински изненадан.

— Колко от тези неща имаш? — попитах, докато вървяхме през гората. В момента не мислех за новините на Изабел и предстоящия лов, защото цялото ми внимание бе съсредоточено върху това да си проправям път напред. Беше толкова кално и мокро, че определено бе нужна концентрация. Дъждовната вода от снощната буря капеше върху ми, докато се хващах за разни клони, а краката ми се пързаляха под мен.

— Пет — отвърна Коул, който спря и чукна тока на обувката си в някакъв пън. От грайферите се посипаха парчета кал. — Засега.

— Засега?

Той продължи да върви.

— После ще направя и един за Том Кълпепър — отвърна, без да се обръща. Не можех да кажа, че идеята не ми допада.

— И какво мислиш да правиш, ако успееш да хванеш някой?

Коул изсумтя шумно от силно преувеличена погнуса, докато прекрачваше купчинка с изсъхнали изпражнения от сърна. — Ще открия какво ни кара да се трансформираме. И ще разбера дали наистина си излекуван.

Бях изненадан, че все още не е поискал да ми вземе кръвна проба.

— Може би — продължи Коул замислено — ще успея да те вербувам за малко плодотворни експерименти.

Явно бях започнал да го опознавам по-добре, отколкото мислех.

— А може би няма — казах.

Докато вървяхме, внезапно долових полъх от миризма, която ми напомни за Шелби. Спрях и бавно се завъртях в кръг, прекрачвайки внимателно някакъв яркозелен трън в краката си.

— Какво правиш, Ринго? — попита ме Коул, спирайки, за да ме изчака.

— Помислих си, че подуших… — млъкнах. Не знаех как да го обясня.

— Бялата вълчица? Злобарката?

Погледнах към него и видях, че се е напрегнал.

— Да. Шелби.

Вече не можех да усетя миризмата, която бях доловил по-рано.

— Присъствието й означава неприятности. Виждал ли си я наскоро?

Коул кимна. Усетих как стомахът ми се свива в ледения възел на разочарованието. Не бях виждал Шелби от месеци и се бях надявал в пристъп на оптимизъм, че може и да се е махнала от гората. Не беше нечувано вълци да изоставят глутниците си. Повечето глутници си имаха някоя изкупителна жертва, която не включваха в разпределянето на плячката и държаха извън йерархията си. Тези вълци често прекосяваха стотици мили, за да положат началото на нова глутница нейде далеч от мъчителите си.

Някога Сейлъм, един стар вълк, когото никога не бях познавал като човек, беше омегата в глутницата от Пограничната гора. Аз обаче бях виждал Шелби, докато се борех с менингита, и знаех, че е паднала ниско в очите на Пол и респективно в йерархията на глутницата. Сякаш той някак бе разбрал за това, което тя беше причинила на двама ни с Грейс.

— Неприятности в какъв смисъл? — попита Коул.

Не исках да му казвам. Да говоря за Шелби означаваше да извадя спомените за нея от кашоните, където внимателно ги бях прибрал, а аз не исках да го правя. Споделих предпазливо: