Завинаги

Най-сетне си позволих да мисля за това: как слиза от колата си, как обгръща врата ми с ръце, как отново съм в безопасност, отново съм себе си, как се преструвам, че малко по-късно няма да го изоставя. Исках го толкова силно, че стомахът ме заболя.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш? — попитах.

— Къде си?

— В „При Бен: Риболовни принадлежности“. В Бърнтсайд.

— Господи — възкликна той. След миг продължи: — Тръгвам веднага. Ще бъда при теб след двайсет минути. Идвам.

— Ще те чакам на паркинга.

Избърсах една сълза, която някак беше съумяла да се търкулне по бузата ми, без да я забележа.

— Грейс… — той млъкна.

— Знам — казах. — И аз теб.

Сам

Без Грейс живеех в хиляди мигове, различни от настоящия. Всяка секунда беше изпълнена с нечия чужда музика или с книги, които никога нямаше да прочета. Работа. Печене на хляб. Каквото и да е, стига да запълва мислите ми. Преструвах се, че всичко е наред, че това е последният ден без нея, а утре тя ще прекрачи прага ми и всичко ще бъде постарому, сякаш нищо не се е случило.

Без Грейс аз бях перпетуум-мобиле, вечен двигател, захранван от неспособността ми да спя и от страха да не изпусна мислите си от контрол. Всяка нощ беше фотокопие на деня преди нея, а всеки ден беше фотокопие на отминалата нощ. Всичко ми се виждаше някак сбъркано: усещах къщата пълна до пръсване, въпреки че тук беше единствено Коул Сейнт Клеър и никой друг; спомените ми бяха пропити с видения за Грейс, покрита със собствената си кръв и трансформираща се във вълк; самият аз не се променях, а тялото ми оставаше недосегаемо за сезоните. Чаках влак, който никога нямаше да спре на тази гара. Въпреки това обаче не можех да спра да чакам, защото кой бих бил в такъв случай? Наблюдавах собствения си свят, отразен в огледало.

Рибке бе казал: Такава е повелята на Съдбата: да бъдеш противоположен, да бъдеш противоположен на всичко, нищо друго, освен противоположен, винаги противоположен.

Без Грейс всичко, което имах, бяха песните за нейния глас и песните за ехото, останало след нея, когато тя спря да говори.

И тогава тя се обади.

Когато телефонът звънна, аз тъкмо се възползвах от топлия ден и миех фолксвагена, изстъргвайки останките от сол и пясък, с които безкрайната зима бе рисувала по каросерията. Бях смъкнал предните прозорци, за да слушам музика, докато работя. Завинаги щях да свързвам гръмките китари, преплитащите се вокали и набиращата сила мелодия на тази песен с надеждата за онзи миг, мига, в който тя се обади и каза: Ще дойдеш ли да ме вземеш?

Колата и ръцете ми бяха покрити със сапунена пяна, но аз не си направих труда да ги подсушавам. Просто хвърлих телефона на седалката и завъртях ключа на стартера. Докато давах на задна, бързах толкова много, че форсирах двигателя още и още и още, а докато превключвах скоростите от задна на първа, кракът ми се плъзгаше по съединителя. Усилващото се ръмжене на двигателя съвпадаше с ритъма на сърцето ми.

Над мен небето беше огромно, синьо и изпълнено с бели облаци, обагрени с тънички ледени кристалчета, намиращи се твърде далеч от мен, за да ги усетя тук, на топлата земя. Шофирах вече от десет минути, преди да се усетя, че съм забравил да вдигна прозорците; нахлуващият въздух беше изсушил сапуна по ръцете ми, оставяйки бели ивици по кожата. Настигнах друга кола на пътя и я изпреварих в участък, където това беше забранено.

След десет минути Грейс щеше да бъде на седалката до мен. Всичко щеше да бъде наред. Вече можех да усетя как пръстите й се преплитат с моите, как бузата й се притиска до врата ми. Чувствах се така, сякаш бяха минали години от последния път, когато я бях държал в обятията си, обвил ръце около нея. Векове, откакто я бях целувал. Цял живот, откакто бях слушал смеха й.

Тежестта на надеждата ме притискаше. Съсредоточих мислите си върху изумително несъществения факт, че цели два месеца двамата с Коул се бяхме прехранвали със сандвичи с желе, риба тон от консерви и замразено бурито. Когато Грейс се върнеше, това щеше да се промени. Мисля, че пазехме някъде един буркан със сос за спагети и паста. Струваше ми се изключително важно да имаме нещо хубаво за вечеря по случай нейното завръщане.

Всяка минута ме приближаваше към нея. Отвъд хубавите мисли обаче, в дълбините на съзнанието ми се надигаха притеснения и най-сериозното от тях беше свързано с родителите на Грейс. Те бяха сигурни, че имам пръст в нейното изчезване, защото тя им се беше опълчила относно мястото ми в живота й точно преди да се трансформира. През двата месеца, докато нея я нямаше, от полицията бяха претърсвали колата ми и ме бяха разпитвали. Майката на Грейс си намираше всякакви поводи, за да минава покрай книжарничката, когато бях на работа, и надничаше през витрината, докато аз се правех, че не я забелязвам. Статии за изчезването на Грейс и Оливия се бяха появявали периодично в местния вестник и в тях се казваше всичко за мен, като се изключи името ми.