Зеленият вампир

Нощем вършеше тая работа тя, денем — спящата сега няма блондинка. А познаваха кога е ден и кога е нощ по бледия здрач, който се процеждаше високо горе през някаква скална пукнатинка в пещерния таван.

Нощ подир нощ — десетки, стотици, навярно хиляди нощи! Отначало се опитваше да ги брои. Но се обърка. Знаеше, беше тук отдавна, много отдавна, цяла вечност. И щеше да си остане до края. Да върти това противно дървено съоръжение, към което я бяха завързали похитителите й.

Жената, която спеше наблизо, не изглеждаше нито нещастна, нито щастлива. Подобна на цялото стадо хора добитъци, които третретретре затваряха нощем в оборите, които развъждаха така, както малгашите развъждат зебутата, кокошките и прасетата. Не роби. Робите говорят, робите търсят свободата. Тези не. Тези не знаеха какво е свобода. Когато ги натиряха навън, дори не помисляха да бягат. Работеха, без да ги надзирава някой, а вечер сами, пак без подкана, се завръщаха в оборите си, тъй както домашните животни се прибират от паша.

И все пак представляваха нещо повече от добитък, защото същността и възможностите им бяха човешки. Можеха да изпълняват самостоятелни задачи, а не само като зебутата да теглят ралото.

Когато я плениха, Веломоди попадна първо в техния обор. Опита се да ги заприказва. Напразно. На всичките й въпроси те отвръщаха с глухо ръмжене и с празни ококорени очи. Какви бяха те? Как бяха попаднали тук? Може да са били някога хора. Не и сега.

Тези хора добитъци извеждаха на паша огромните воромпатри, те пасяха и гигантските костенурки, те беряха плодове в гората и ги носеха в пещерния град. Те ловяха риба и птици.

Няколко дни след заробването й Веломоди беше изпратена с десетина бели жени да пасе костенурки. За да ги изкарат по-бързо до поляната, ги извличаха по гръб и после ги обръщаха.

Още първия ден Веломоди опита да избяга. Но я заловиха. Заловиха я не третретретре, а същите жени, с които беше излязла на работа. Същите робини не й позволиха да се спаси. Нищо не й сториха, само я задържаха.

Тя опита повторно. По-хитро, по-умело. Успя да се измъкне от пастирките на костенурки. Ала налетя на група плодоберачи, които я върнаха в пещерния обор.

Още същия ден разбра как ловуват. Из цялата околност бяха пръснати ловни приспособления: капани, примки, самострели на ловни ями, прикрити с лиани. И устройства като винтери, които позволяваха на рибата да влезе в тях, но не и да се върне обратно в реката. От всеки капан, от всяка яма водеше канал до пещерата, където дивечът падаше направо в съдове с вряла подземна вода и се сваряваше. А на хората добитъци оставаше само да разнесат готовата храна по килиите на господарите си.

Вързаха я на колелото. И оттогава все това убийствено, безкрайно въртене в отъпкания от хиляди стъпки кръгъл коловоз в скалата.

Два пъти в денонощието глухоняма руса жена им носеше храна, по същото време, когато разнасяха храна и на третретретре. Ако не са белите хора добитъци, стопаните им ще умрат от глад. Защото не вършат нищо. От толкова години живееше тук Веломоди. Очите й бяха попривикнали с мрака, а слухът й се бе развил неимоверно, както у слепците. Главно с ушите си се оправяше в черния свят, който я обграждаше.

Все още много явления в този тайнствен град оставаха неясни, ала и много бе успяла да разбере. Не толкова от лични наблюдения. Главно от разговорите си с Аз — младия лемур, с когото се бе сдружила, докато той беше още дете.

Изгаряше от огън. Преди много години. Тресеше я. А нямаше кой да й поднесе поне глътка вода, да я освободи за малко от колелото. Всеки път, когато се строполеше от изтощение на пода, заместничката й се нахвърляше върху нея, заставяше я отново да поеме задължението си.

Тогава се бе явил Аз, единственият сред това жестоко население, който бе проявил жалост. Едно момче лемурче. Бе й подал вода. И сам бе натиснал лоста, докато тя, легнала настрани, опитваше да набере нови сили.

Така започна близостта им. Странна близост! Между два свята. Бавно и настойчиво Веломоди бе успяла да го научи на своя език. Неговия не успя да усвои. Ухото й не бе нагодено да улавя високите тонове, с които разговаряха поробителите й.

Вече знаеше, че третретретре не работят, че по цели дни и нощи прекарват в бездействие, сврени всеки в своето убежище. Само ядат и пресмятат, броят богатствата си, радват им се.