Жега в Мадрид

Погледна разсеяно навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Погледът й срещна познатия изглед: насрещния сив панелен жилищен блок, брат-близнак на техния и старите очукани леки коли на обитателите, сблъскани там, където преди се зеленееше градинка. Блоковете бяха работнически, населени по времето, когато заводът процъфтяваше, а продукцията му се изнасяше с ешелони по света. Сега само няколко прашни смокинови дръвчета, отрупани със зрели плодове и пазени зорко от комшийката баба Слава, радваха окото.

Под рехавата сянка на едното от тях гореше огън, над който се чернеше голям опушен казан. Някой вареше буркани с компоти или лютеница за зимата. Боже, кой беше този луд да кладе огън в тази горещина? Взря се с късогледите си очи в свитата фигурка, която пъхаше съчки под казана и позна дядо Христо от съседния вход. Баба Жела, жена му, беше починала преди месец и сега той сам си приготвяше зимнината.

Ивана въздъхна дълбоко. „Докато сме живи и двамата с Илия, ще е добре, а след това…“ Погледът й се върна на екрана. Елена стоеше пред претъпканите с дрехи гардероби и се кахъреше, че няма какво да облече за фиестата… Мисълта на Ивана се откъсна от картината на екрана и се върна назад към деня, в който купиха малкия апартамент. Двамата с Илия бяха тогава учители, но неговите родители работеха в завода и отстъпиха своето право на жилище на децата си. Каква радост беше! Тук преминаха най-хубавите им години, тук, живот и здраве, след няколко години щеше да се пенсионира.

Звънецът на входната врата иззвъня отначало колебливо, а след това — по-продължително и настойчиво. Ивана се сепна и скочи пъргаво. Кой ли беше тръгнал в тази жега!

— Кака Мара тука ли е?

Беше Росен, десетгодишният син на Таня и Георги, които живееха в апартамента над тях.

— Къде носиш котето? — засмя се в отговор Ивана.

— Не иска да стои самичко. А пък аз не искам да го оставям да мяука.

Слабите ръчички на детето здраво стискаха пухкавото кълбенце, а големите му кафяви очи гледаха сериозно. На лявата му буза се открояваха две дълги отвесни драскотини. Едната беше по-дълбока и от нея се бяха стекли няколко капчици кръв, засъхнали по вирнатата брадичка.

Ивана помилва детето по острата косица, побутна го към трапезарията и затвори бързо външната врата, за да не влиза горещината от задушното стълбище.

— Майка ти няма ли я още?

— Няма я. И татко го няма.

— На дините ли са?

— На дините.

Таня и Георги бяха по професия машинни инженери. До преди седем-осем години работеха в завода, но ураганът на масовите съкращения помете и двамата в началото на кариерата им. Георги тогава клюмна, но Таня още повече се запали за работа.

— Ще покажем, че струваме нещо и без дипломи и титли! — зарече се тя.

Нямаха избор. Сложиха двете дипломи и трудови книжки в едно чекмедже да чакат по-добри дни и се заловиха с покупко-продажба на плодове и зеленчуци. Родителите на Таня бяха дългогодишни търговци, помогнаха с пари и труд, бизнесът на младите бавно, но сигурно тръгна. Таня истински се увлече, запали се и Георги и двамата потънаха в работа. Сега беше сезонът на дините, Георги беше почти денонощно около щандовете, а Таня сновеше непрекъснато между него и детето.

— Защо ти е кака ти Мара? — обърна се Ивана към момчето.

— Искам да я питам нещо — кривна то главичка и внимателно остави спящото коте на дивана в трапезарията.

Детето й се стори отслабнало. Росен и без това си беше слабичък и нежен като момиче, но този следобед изглеждаше по-блед от вчера. „Пак е бил сам и не е ял нищо. Само е седял пред компютъра и е играл на тези глупави игри. Скучно му е.“

Седна до него на дивана, засмя се и протегна ръце:

— Я да си прегърна аз момчето, че от вчера не съм го виждала!

Росен се засмя в отговор, вдигна босите си крачета и се сви в леля си Ивана така, както котето се гушеше в него.

— Няма ли с кого да си играеш?

— Няма — въздъхна детето. — Антон е при баба си на село, а Петьо е на море с вуйчо си.

— Ами Светльо?

— С него изобщо не е интересно! Той е още бебе!

— Как така ще е бебе! Само с две години е по-малък от теб!

— Така! Нищо не знае и нищо не разбира!

Детето замълча за кратко, след това продължи:

— Вчера ми каза, че щъркелът му е донесъл братче!

„Това те боли тебе“, поклати глава Ивана и нежно го замилва по главата. „Самичък си, а майка ти и дума не дава да й се каже за друго дете.“

— Ами, много хубаво! Ще има с кого да си играе! — каза тя бодро.

— Нека си играе! — махна великодушно с ръка детето. — Но защо говори глупости?

— Глупости?

— Ами да! Кой в днешно време вярва, че децата ги носят щъркели!

— И теб те донесе щъркелът! — Илия стоеше на вратата на трапезарията и се смееше. — Един голям черен щъркел на бяла „Лада“!

Улисани в разговор, Ивана и Росен не бяха усетили, че външната врата се отключва и някой влиза.

— Чичо Илия!

Хлапето подскочи като изхвърлено от пружина от дивана и се хвърли на врата му. Викът му стресна котето и то скочи на четирите си лапи. Сивата му козина настръхна, а опашката му щръкна като рошава четка за миене на шишета.

— Я да видим сега кой ще надвие!