Жертвата

Но когато има чисти водоизточници, холерата не се възпроизвежда. Жертвите умират, ала изпражненията им не попадат във водата. Не се заразяват други и епидемията отслабва. При такива обстоятелства организмите еволюират в по-мека форма, която не убива жертвите и им позволява да разпространяват холерата чрез контакт, мръсно бельо и така нататък.

Мей предполагаше, че същото се е случило с рояците. Те бяха еволюирали в по-мека форма, която можеше да се предава от човек на човек.

— Зловещо е — казах аз.

Тя кимна.

— Но какво можем да направим?

И беззвучно заплака. По лицето й потекоха сълзи. Познавах Мей като невероятно силна личност. Сълзите й ме потресоха. Тя клатеше глава.

— Нищо не можем да направим, Джак. Те са четирима. По-силни са от нас. Ще ни убият, както убиха Чарли.

Мей притисна лице към рамото ми. Прегърнах я. Но не можех да я утеша. Защото знаех, че е права. Нямаше изход.

Уинстън Чърчил е казал, че когато човек е под обстрел, умът му се съсредоточава идеално. Мислите ми летяха с бясна скорост. Реших, че съм допуснал грешка и че трябва да я поправя. Макар да беше типично човешка.

Като се има предвид, че живеем в епоха на еволюционност — еволюционна биология, еволюционна медицина, еволюционна екология, еволюционна психология, еволюционна икономика, еволюционна компютърна наука — хората изненадващо рядко разсъждават от гледна точка на еволюцията. Това е общочовешки недостатък. Ние възприемаме околния свят като снимка, докато той всъщност е филм и постоянно се променя. Знаем, че се променя, разбира се, но се държим така, все едно е неизменен. Отричаме реалността на промяната. Затова тя винаги ни изненадва. Родителите дори се изненадват от порастването на децата си. Отнасят се с тях като с по-малки, отколкото са в действителност.

И аз се бях изненадал от промяната в еволюцията на рояците. Нямаше причина те да не се развиват едновременно в две посоки. Както и в три, четири или десет. Трябваше да го предвидя. Трябваше да го очаквам. Ако се бях сетил, може би щях да съм по-подготвен да се справя със ситуацията.

Но аз бях разглеждал рояка като един проблем — някъде навън, в пустинята — и бях пренебрегнал другите възможности.

„Нарича се «отхвърляне на действителността», Джак.“ Зачудих се още какво отхвърлям. Какво друго не бях забелязал. Къде бях сбъркал? Какви бяха първите податки, които ми бяха убегнали? Сигурно фактът, че първият ми контакт с рояк бе предизвикал алергична реакция — реакция, в резултат на която едва не бях умрял. Според Мей тя се беше дължала на токсин, образуван от бактериите в рояка. Токсин, който явно бе продукт на еволюционна промяна при Е. coli. Всъщност самото присъствие на бактериофаги в резервоара представляваше еволюционна промяна, вирусна реакция към бактериите, която…

— Мей — казах аз. — Чакай малко.

— Какво има?

— Струва ми се, че можем да ги спрем.

Тя го прие скептично, виждах го изписано на лицето й. Но избърса очи и ме изслуша.

— Роякът се състои от частици и бактерии, нали така? — попитах аз.

— Да.

— Бактериите осигуряват суровината, необходима на частиците да се възпроизвеждат. Нали? Добре. Следователно, ако бактериите умрат, роякът също умира, нали така?

— Сигурно. — Мей се намръщи. — За антибиотик ли мислиш? Да дадеш на всички антибиотик ли? Защото ще ти трябват много антибиотици, за да се справиш с инфекция с Ешерихия коли, няколко дни ще трябва да взимат лекарства и не…

— Не. Не мисля за антибиотици. — Потупах резервоара. — Мисля за това.

— За бактериофаги ли?

— Защо не?

— Не знам дали ще се получи — отвърна тя и отново свъси вежди. — Възможно е. Само че как ще им дадеш бактериофагите? Те няма просто да ги изпият, нали знаеш.

— Тогава ще напълним атмосферата с тях. Те ще ги вдишат и няма да усетят.

— Аха. И как ще напълним атмосферата?

— Лесно. Не изключвай тоя резервоар. Вкарай бактерии в системата. Искам монтажната линия да започне да произвежда вируси — много вируси. После ще ги освободим във въздуха.

Мей въздъхна.

— Няма да стане, Джак.

— Защо?

— Защото монтажната линия няма да произведе много вируси.

— Защо?

— Заради начина, по който се възпроизвеждат вирусите. Нали знаеш — те се закачват за клетъчната стена и проникват в клетката. После възприемат рибонуклеиновата киселина на самата клетка и започват да произвеждат вируси. Клетката прекратява нормалните си метаболични функции и скоро се пръсва като балон. Новите вируси се насочват към други клетки и процесът започва отначало.

— И какво от това?

— Ако пусна бактериофаги в монтажната линия, вирусът ще започне бързо да се възпроизвежда — за известно време. Но ще пробие много клетъчни мембрани и ще ги превърне в липидни отпадъци. Те ще задръстят междинните филтри. След час-два монтажната линия ще прегрее, ще се задействат системите за сигурност и ще изключат всичко. Цялото производство ще спре. И няма да има вируси.

— Системите за сигурност не се ли изключват?

— Изключват се. Но не знам как.

— Кой знае?

— Само Рики.

Поклатих глава.

— Това не ни върши работа. Сигурна ли си, че няма да се справиш…

— Има код — прекъсна ме Мей. — И само Рики го знае.

— О!