Чук-чук-чук. Започваше да се стопля. Чувах клокоченето на охлаждащата течност, която течеше по тръбите. Повторно натиснах бутона с коляно.
— Казах ти, Джак. Така само включваш магнита. Не ме ли чуваш?
— Наистина не те чувам — извиках аз.
— Е, жалко — рече Рики. — Много съжалявам.
Поне ми се стори, че каза така. Чукането изпълваше помещението, караше въздуха да вибрира. Заболя ме главата. Втренчих се в магнита, в тежките болтове, които държаха плочите на кожуха. Скоро тия болтове щяха да се превърнат в ракети.
— Не се ебаваме, Джак — каза Рики. — Не ни се ще да те изгубим. Двайсет секунди.
Тази една минута беше времето за зареждане на магнитните кондензатори, за да могат да започнат продължаващите едва милисекунди електрически импулси. Зачудих се колко време след зареждането импулсите ще взривят магнита. Сигурно най-много няколко секунди. Така че времето ми изтичаше. Не знаех какво да правя. Бях допуснал ужасна грешка. И най-лошото бе, че бях изгубил единственото си преимущество, защото сега те съзнаваха значението на вируса. Преди не го бяха смятали за сериозна опасност. Ала сега разбираха и искаха да им го дам. Скоро щяха да се сетят да унищожат ферментационния резервоар. Щяха окончателно да се справят с вируса, бях убеден в това.
И аз не можех да направя нищо. Вече не.
Нямах представа как е Мей, дали са я наранили. Дали изобщо е жива. Обзе ме безразличие. Седях в огромна камера за ядрен магнитен резонанс, нищо повече. Тоя ужасяващ, пронизителен звук — така трябва да се бе чувствала Аманда, когато я бяха изследвали с ЯМР. Мислите ми блуждаеха. Вече нищо не ме интересуваше.
— Десет секунди — каза Рики. — Хайде, Джак. Не се прави на герой. Не е в стила ти. Кажи ни къде е. Шест секунди. Пет. Джак, хайде де.
Чукането беше престанало. Разнесе се остро стържене на поддаващ метал. Магнитът се бе включил за няколко милисекунди.
— Първи импулс — съобщи Рики. — Не се прави на идиот, Джак.
Бам! Бам! Импулсите започнаха да се редуват на все по-кратки интервали. Кожухът на охладителя започна да се огъва.
Бам! Бам!
Не издържах.
— Добре! — извиках аз. — Рики! Ще ви кажа!
Бам!
— Хайде, Джак! Чакам.
— Не! Първо го изключи. И ще кажа само на Джулия.
Бам! Бам!
— Много неразумно от твоя страна, Джак. Не си в положение да се пазариш.
Бам!
— Вируса ли искаш, или предпочиташ да е изненада?
Бам! Бам! Бам!
После внезапно настъпи тишина. Чуваше се само съскането на охлаждащата течност, която изтичаше от кожуха. Магнитът бе горещ на пипане. Но поне импулсите на ЯМР бяха престанали.
ЯМР.
Зачаках Джулия. Седнах.
Чух вратата да се отключва. Влезе Джулия.
— Не си пострадал, нали, Джак?
— Не, пострадаха само нервите ми.
— Не знам защо се подложи на това — каза тя. — Беше напълно излишно. Но ти нося добра новина. Току-що пристигна хеликоптерът.
— Наистина ли?
— Да, днес подрани. Само си помисли, нали ще е чудесно да се прибереш вкъщи? В своя дом, при семейството си?
Седях, опрял гръб на стената, и я гледах.
— Искаш да кажеш, че мога да си вървя, така ли?
— Разбира се, Джак. Няма защо да стоиш тук. Само ми дай тубата с вируса и си върви.
Не й вярвах нито за миг. Виждах доброжелателната Джулия, прелъстителната Джулия. Ала не й вярвах.
— Къде е Мей?
— Почива си.
— Какво сте й направили?
— Нищо. Абсолютно нищо. — Тя поклати глава. — Наистина не разбираш, нали? Не искам никой да пострада, Джак. Нито ти, нито Мей, никой. Особено ти.
— Опитай се да го обясниш на Рики.
— Моля те, Джак. Хайде да оставим чувствата настрани и да поразсъждаваме логично. Ти сам правиш всичко това. Защо не приемеш новото положение? — Джулия ми протегна ръка и аз я поех. Тя ме изправи на крака. Беше силна. По-силна отвсякога. — В крайна сметка ти си основен участник. Ти унищожи дивия тип, Джак.
— За да може да процъфти доброкачественият тип.
— Точно така, Джак. За да може да процъфти доброкачественият тип. И да влезе в симбиоза с човешките същества.
— Симбиозата, в която сте влезли вие?
— Точно така, Джак — усмихна се Джулия.
Усмивката й бе зловеща.
— Джулия, това са глупости — казах аз. — Това е болест.
— Разбира се, че ще смяташ така. Защото още не знаеш какво е. Не си го изпитал. — Тя се приближи и ме прегърна. Позволих й. — Нямаш представа какво ти предстои.
— Историята на моя живот.
— Стига си се инатил. Просто го приеми. Изглеждаш уморен, Джак.
Въздъхнах.
— Уморен съм. — И наистина бях. В нейните ръце определено се чувствах слаб. Бях сигурен, че и тя го усеща.
— Тогава защо не се отпуснеш? Прегърни ме, Джак.
— Не знам. Може би си права.
— Права съм, разбира се. — Тя пак се усмихна, разроши косата ми с длан. — О, Джак, ужасно ми липсваше.
— И ти на мен — отвърнах аз. — Липсваше ми. — Прегърнах я, притиснах я към себе си. Лицата ни се доближиха едно към друго. Тя беше красива, устните й се разтвориха, очите й се взираха в мен, меки, подканящи. Усетих, че се отпуска. — Кажи ми само едно, Джулия.
— Разбира се, Джак.
— Защо си отказала да се подложиш на изследване с ядрен магнитен резонанс в болницата?
Тя се намръщи и се отдръпна, за да ме погледне.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
— И ти ли си като Аманда?
— Коя Аманда?