— Нашето бебе, забрави ли? Ядреният магнитен резонанс я излекува. Светкавично.
— За какво говориш?
— Джулия, роякът има ли някакви проблеми с магнитните полета?
Тя се ококори и започна да се бори в ръцете ми.
— Пусни ме! Рики! Рики!
— Съжалявам, скъпа — казах аз. И натиснах бутона с коляно. Разнесе се острият звук от пулсирането на магнита.
Джулия закрещя.
От отворената й уста се разнасяше силен постоянен вик, мускулите на лицето й бяха напрегнати. Стиснах ръката й. Кожата на лицето й затрепери. После чертите й започнаха да се променят, да се подуват. Стори ми се, че очите й изглеждат уплашени. Подуването продължи и се разпадна на отделни ручейчета.
И в следващия момент Джулия буквално се разпадна пред погледа ми. Кожата на подутото й лице се пръсна на реки от частици като пясък, стичащ се от върха на пясъчна дюна. Частиците се понесоха по дъгата на магнитното поле към стените на помещението.
Усетих, че тялото й олеква в ръцете ми. Частиците продължаваха да изтичат към всички ъгли на стаята. И когато свършиха, в обятията ми остана блед труп. Очите на Джулия бяха хлътнали. Устните й бяха тънки и напукани, кожата й прозираше. Косата й бе безцветна, суха. Ключиците й изпъкваха от костеливата й шия. Приличаше на болна от рак. Тя раздвижи уста. Чух едва прошепнати думи. Наведох се към нея.
— Той ме разяжда, Джак — промълви жена ми.
— Знам.
— Трябва да направиш нещо.
— Знам.
— Джак, децата…
— Добре.
— Целунах ги — промълви тя.
Не отговорих. Само затворих очи.
— Джак, спаси дечицата ми, Джак…
— Добре.
Погледнах нагоре и я видях навсякъде около себе си, лицето и тялото на Джулия, разпрострени по целите стени. Частиците бяха запазили вида й, ала се бяха сплескали върху повърхността на стените. И все още се движеха едновременно с разтварянето на устните, с мигането на клепачите й. После пред очите ми започнаха да се носят обратно към нея в мъгла с телесен цвят.
— Джулия! — извика пред стаята Рики. — Джулия! — Ритна вратата няколко пъти, но не влезе. Знаех, че не смее. Бях изчакал цяла минута и кондензаторите бяха заредени. Не бе в състояние да ми попречи да включа магнита. Можех да го задействам когато поискам — поне докато не изчерпя заряда му.
— Джак…
Погледнах я. Очите й бяха тъжни, умоляващи.
— Джак — промълви тя. — Не знаех…
— Всичко е наред — казах аз.
Частиците се носеха обратно и отново извайваха лицето й. Джулия възвръщаше материалността и красотата си.
Натиснах бутона.
Бам!
Частиците се стрелнаха към стените, макар този път не толкова бързо. И в ръцете ми пак остана безпомощното тяло на Джулия. Хлътналите й очи умоляващо се взираха в мен.
Бръкнах в джоба си и извадих едната епруветка с бактериофаги.
— Изпий я.
— Не, не — възбудено се възпротиви жена ми. — Вече е късно за…
— Опитай. — Вдигнах епруветката към устните й. — Хайде, скъпа. Искам да опиташ.
— Моля те, недей. Не е важно…
— Джулия! — извика Рики. — Джулия! — И заблъска с юмруци по вратата. — Добре ли си, Джулия?
Очите на трупа се насочиха към вратата. Устните й помръднаха. Костеливите пръсти задърпаха ризата ми. Искаше да ми каже нещо. Отново обърнах глава, за да я чуя.
Тя дишаше плитко и слабо. Не долавях думите. После изведнъж я разбрах.
— Те ще те…
— Знам — отвърнах аз.
— Не им позволявай… Децата…
— Няма.
Костеливата й ръка докосна лицето ми.
— Знаеш, че винаги съм те обичала, Джак — промълви Джулия. — Никога не бих ти направила нищо лошо.
— Знам, Джулия. Знам.
Частиците по стените отново се носеха към нея. За трети път натиснах с коляно бутона с надеждата да остана още малко с нея, ала се разнесе само глухо механично изтракване.
Кондензаторът се бе изчерпал.
И ненадейно с рязко изсвистяване всички частици се върнаха по местата си, и Джулия пак беше цяла, красива и силна като преди. Тя с презрителен поглед ме отблъсна от себе си и високо и твърдо каза:
— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Джак.
— И аз.
— Но нищо не може да се направи. Губим си времето. Искам тубата с вируса, Джак. Искам я веднага.
В известен смисъл това опрости всичко. Защото разбрах, че пред мен вече не е Джулия. Не трябваше да мисля какво може да й се случи. Трябваше да мисля само за нас с Мей — ако Мей още бе жива.
И ако и аз останех жив през следващите няколко минути.
Седми ден, 07:12
— Добре — отвърнах аз. — Добре. Ще ти дам вируса.
Тя свъси вежди.
— Пак лъжеш.
— Не. Предавам се. Ще те заведа.
— Добре. Да започнем с епруветките в джоба ти.
— Какво, тия тук ли? — В движение бръкнах в джоба си и излязох от стаята. Отвън ме чакаха Рики и Винс.
— Много смешно, мама му стара — каза Рики. — Можеше да я убиеш. Можеше да убиеш собствената си жена.
— А какво ще кажеш за това?
Продължавах да ровя в джоба си, като че ли епруветките бяха заседнали вътре. Те не знаеха какво правя и пак ме сграбчиха от двете страни.
— Момчета, не мога да ги извадя, докато ме…
— Пуснете го — заповяда Джулия.
— Как ли пък не — отвърна Винс. — Той ще извади нещо.
Все още се съпротивлявах, мъчех се да извадя епруветките. Накрая ги измъкнах. Докато се борехме, хвърлих едната на бетонния под. Тя се разби. Образува се кафява локвичка.