Не можех да продължавам играта, докато разговарях по телефона. Оставих Аманда в креватчето. Това не й хареса, разбира се, и тя сбърчи лице, готова да заплаче. Дадох й любимата й играчка — Бисквитеното чудовище — и бебето седна в креватчето. Знаех, че чудовището ще я забавлява за около пет минути.
— Така или иначе, радвам се да чуя, че е добре — продължаваше докторът.
Отвърнах, че и аз се радвам.
Последва мълчание. Лекарят се прокашля.
— Господин Форман, във формуляра за постъпването на дъщеря ви в болницата забелязах, че сте софтуерен инженер.
— Точно така.
— Това означава ли, че се занимавате с производство?
— Не. Програмист съм.
— И къде работите?
— В Силициевата долина.
— Не работите ли във фабрика, да речем?
— Не. Работя в офис.
— Разбирам. — Мълчание. — Може ли да попитам къде?
— Всъщност в момента съм безработен.
— Разбирам. Добре. Откога?
— От половин година.
— Разбирам. — Кратко мълчание. — Е, просто исках да изясним този въпрос.
— Защо?
— Моля?
— Защо ми задавате тези въпроси?
— А, има ги във формуляра.
— В кой формуляр? — попитах аз. — В болницата попълних всички формуляри.
— Това е друг формуляр. Анкета на СЗС. Службата за здравеопазване и сигурност.
— За какво става дума?
— Имало е още един случай като този с дъщеря ви.
— Къде?
— В Сакраменто.
— Кога?
— Преди пет дни. Но ситуацията била съвсем различна. Пациентът бил четирийсет и две годишен естественик, който спял на открито в планината, специалист по дивите цветя. Търсел някакво цвете или нещо такова. Както и да е, постъпил в болницата в Сакраменто. И състоянието му се променяло също като при дъщеря ви — внезапно необяснимо начало, без треска, болезнена еритемна реакция3.
— Изследването с магнитен резонанс ли я е прекратило?
— Не знам дали са го изследвали с магнитен резонанс — отвърна лекарят. — Но очевидно този синдром — какъвто и да е той, е ограничен. Ненадейно начало и внезапен край.
— Той добре ли е сега? Естественикът?
— Да. Два дни зачервяване на кожата и нищо повече.
— Хубаво. Радвам се да го чуя.
— И аз така си помислих — каза докторът. После предупреди, че можело пак да ми се обади, за да ми зададе още няколко въпроса, нали нямало проблем? Отговорих, че може да ми се обажда когато пожелае. Той ме помоли да му позвъня, ако в състоянието на Аманда настъпи промяна. Обещах му и затворих.
Аманда беше зарязала Бисквитеното чудовище и стоеше изправена в креватчето. С една ръка се държеше за решетката и протягаше другата към мен.
Вдигнах я на ръце — и в следващия момент тя грабна очилата ми. Пресегнах се да си ги взема и дъщеря ми изпищя от радост.
— Аманда — казах аз, ала закъснях — тя ги хвърли на пода. Запремигвах.
Без очила не виждам добре. Тези бяха с телени рамки, които трудно се забелязваха. Застанах на четири крака и прокарах длан по пода с надеждата да докосна стъкло. Нищо. Присвих очи, пристъпих напред и повторих същото движение. Пак нищо. После зърнах отразена светлина под креватчето. Оставих бебето, пропълзях отдолу, взех си очилата и си ги сложих. Междувременно си блъснах главата в леглото и веднага я наведох.
И се озовах пред електрическия контакт на стената. В него бе пъхната пластмасова кутийка. Извадих я и я разгледах. Представляваше петсантиметров куб, наглед обикновен електрически стабилизатор, произведен в Тайланд. Върху пластмасата беше отпечатан входно-изходният волтаж. Отдолу имаше бял етикет с буквено съкращение и бар код. От ония стикери, с които обозначават фирмения си инвентар компаниите.
Завъртях куба в дланта си. Откъде се бе взел? От половин година аз се грижех за къщата. Знаех кое къде е. И в стаята на Аманда определено нямаше нужда от електрически стабилизатор. Такова устройство се използваше само за чувствителна електронна техника като компютри.
Изправих се и се огледах, за да видя дали има още някакви промени. И с изненада установих, че всичко е разместено — не много, но все пак е разместено. Абажурът на нощната лампа беше с герои от „Мечо Пух“. Винаги държах Тигър обърнат към креватчето, защото знаех, че Аманда най-много го обича. Сега натам гледаше Прасчо. В единия ъгъл на плота за повиване имаше петно, затова винаги го държах отдолу вляво. Сега бе отгоре вдясно. Нареждах кремовете й против обриви в левия край на лавицата, за да не може да ги стигне. Сега бяха прекалено близо. И така нататък…
Икономката влезе в стаята.
— Чистила ли си тази стая, Мария? — попитах я аз.
— Не, господин Форман.
— Но всичко е разместено.
Тя се озърна и сви рамене.
— Не, господин Форман. Същото е.
— Не, не — възразих аз. — Разместено е. Виж. — Посочих абажура, плота за повиване. — Разместено е.
Прислужницата повторно сви рамене.
— Добре, господин Форман. — Виждах, че е смутена. Или не разбираше какво й говоря, или ме смяташе за побъркан. И навярно наистина изглеждах като побъркан — голям вманиачен по абажур с герои от „Мечо Пух“. Показах й куба в дланта си.
— Виждала ли си това?
Мария поклати глава.
— Не.
— Беше под креватчето.