Джулия се върна и каза, че е оставила съобщение на доктора.
— Няма да го чакам — отвърнах аз. — Ще я заведа в спешното отделение.
— Смяташ ли, че се налага?
Без да й отговоря, отидох в спалнята да се облека.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита Джулия.
— Не, остани при децата.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Добре. — Тя се върна в спалнята.
Пресегнах се за ключовете от колата.
Бебето продължаваше да пищи.
— Разбирам ви, но мисля, че не е безопасно да й давам успокоително — каза стажантът. Намирахме се в заградена със завеси кабинка в спешното отделение. Лекарят бе наведен над пищящата ми дъщеричка и преглеждаше ушите й с някакъв инструмент. Цялото тяло на Аманда беше огненочервено, сякаш кожата й бе сварена.
Страхувах се. Никога не бях чувал бебе да се зачерви така и да се дере, без да спира. Нямах вяра на този стажант, който изглеждаше прекалено млад, за да е истински доктор. Не можеше да е опитен — имаше вид на момче, което още не се бръсне. Бях нервен и пристъпвах от крак на крак. Започвах да се побърквам, защото през последния час дъщеря ми не бе престанала да пищи нито за миг. Докторът не обръщаше внимание. Нямах представа как го прави.
— Няма температура — каза той и си записа нещо в картона — но на тази възраст това не значи нищо. Под една година може изобщо да не вдигнат температура, даже да са с тежки инфекции.
— Това ли е причината? — попитах аз. — Инфекция?
— Не знам. Предполагам, че е вирус, заради този обрив. Но трябва да получим резултатите от кръвната проба… аха, добре. — Една сестра му подаде лист хартия. — Хммм… — Той замълча. — Ами…
— Какво й е?
Без да откъсва очи от листа, той поклати глава и не отговори.
— Какво й е?
— Не е инфекция — отвърна лекарят. — Белите кръвни телца са в нормите, протеинът също. Няма никаква имунна мобилизация.
— Какво значи това?
Той стоеше напълно спокойно и намръщено мислеше. Зачудих се дали не е просто тъп. Най-умните хора вече не следваха медицина, не и когато Здравноосигурителната каса ръководи всичко. Тоя хлапак можеше да е от новата порода тъпи доктори.
— Трябва да разширим диагностичната мрежа — отвърна стажантът. — Ще поискам консултация с хирург и невролог, както и с дерматолог и специалист по инфекциозни болести. Това ще означава да разговаряме с много хора за дъщеря ви и да им задаваме едни и същи въпроси, но…
— Няма нищо — прекъснах го аз. — Не възразявам. Само ми кажете какво смятате, че й има?
— Не знам, господин Форман. Ако не е инфекция, търсим други причини за тази реакция на кожата. Не е ли напускала страната?
— Не — поклатих глава аз.
— Напоследък да е била излагана на тежки метали или токсини?
— Какви например?
— Отпадъци, фабрики, химически вещества.
— Не, не.
— Сещате ли се за нещо, което може да предизвика такава реакция?
— Не, нищо. Чакайте, вчера й правиха ваксина.
— Каква ваксина?
— Не знам, каквато се полага за възрастта й.
— Не знаете каква ваксина са й правили, така ли? — Той стоеше с разтворен бележник и с вдигната над листа химикалка.
— Не, за Бога — ядосано отвърнах аз. — Не знам каква ваксина са й правили. Всеки път щом я заведа там, й правят различна ваксина. Вие сте лекарят, по дяволите…
— Успокойте се, господин Форман — рече той. — Разбирам, че сте изнервен. Само ми кажете името на педиатъра и аз ще му се обадя.
Кимнах. Избърсах с длан челото си. Потях се. Казах му името на педиатъра и стажантът го записа. Опитах се да се успокоя. Опитах се да подредя мислите си.
И през цялото време дъщеричката ми не преставаше да пищи.
След половин час изпадна в гърч.
Започна, докато над нея се надвесваше един от облечените в бели престилки консултанти. Телцето й се изви. Тя издаде задавен звук, като че ли се мъчеше да повърне. Крачетата й конвулсивно подритнаха. От гърлото й се чу хриптене. Очите й се подбелиха.
Не помня какво съм казал и направил, но един як санитар с ръст на бейзболист влезе, избута ме в ъгъла и ме хвана през раменете. В това време шестима души се бяха струпали около дъщеря ми и една сестра с тениска на Барт Симпсън забиваше игла в челото й. Развиках се и се опитах да се съпротивлявам. Санитарят крещеше нещо. Трябваше ми известно време, за да разбера какво се опитва да ми обясни. Сестрата просто поставяла интравенозна система на Аманда, защото бебето било дехидратирано, поради което изпаднало в гърч. Чух ги да говорят за електролити, магнезий, калий.
Така или иначе, след няколко секунди конвулсиите престанаха. Но тя продължи да пищи.
Обадих се на Джулия. Беше будна.
— Как е тя?
— Все същото.
— Още ли плаче? Това тя ли е?
— Да. — Не можеше да не чува писъците на Аманда.
— Господи! — изпъшка жена ми. — Какво й е?
— Още не знаят.
— Бедното бебенце.
— Преглеждаха я поне сто лекари.
— Мога ли да направя нещо?
— Едва ли.
— Дръж ме в течение.
— Добре.
— Не спя.
— Добре.