Жертвата

Мисълта, че околният свят постоянно еволюира, е баналност — рядко се замисляме за цялостното й значение. Например обикновено изобщо не ни хрумва, че с разпространението си всяко епидемично заболяване променя своя характер. Нито че растенията и животните еволюират с дни или седмици. И не си представяме зеления свят около нас като сцена на непрестанна и сложна химическа война, в която растенията произвеждат пестициди в отговор на атаките, а насекомите придобиват съответните съпротивителни сили. Но е точно така.

Ако сме в състояние да осъзнаем истинския характер на природата — ако проумеем действителното значение на еволюцията, — пред нас ще се разкрие свят, в който всяко живо растение, насекомо и животински вид се променя във всеки миг в отговор на всяко друго живо растение, насекомо и животно. Развиват се и упадат цели популации от организми. Тази неспокойна и вечна промяна, неизбежна като морските приливи и отливи, предполага свят, в който всички човешки действия задължително имат неясни резултати. Цялостната система, която наричаме „биосфера“, е толкова сложна, че не можем предварително да знаем последиците от своето поведение.

Ето защо дори нашите най-задълбочено подготвени опити в миналото имат нежелани резултати — или защото не сме разбирали достатъчно, или защото постоянно променящият се свят е реагирал на действията ни по неочакван начин. От тази гледна точка историята на опазването на околната среда е също толкова обезкуражаваща, колкото и историята на нейното замърсяване. Всеки, който твърди например, че индустриалната политика на изсичане на горите е по-вредна от екологичната политика на потушаване на пожарите, не взима предвид факта, че и двете политики се провеждат с пълна убеденост и безвъзвратно променят девствената гора. И двете представят предостатъчно доказателства за упорития егоцентризъм, типичен за взаимодействието на човека с околната среда.

Фактът, че биосферата реагира непредвидимо на нашите действия, не е аргумент за бездействие. Той обаче е силен аргумент за предпазливост и възприемане на неокончателно отношение към всичко, в което вярваме и което правим. За нещастие, в миналото нашият вид е проявявал поразителна липса на предпазливост. Едва ли можем да предполагаме, че в бъдеще ще се държим различно.

Мислим си, че знаем какво вършим. Винаги е било така. Никога не сме признавали, че в миналото сме грешили и че може да грешим в бъдеще. Всяко поколение приписва старите грешки на некадърност — и самоуверено допуска нови грешки.

Ние сме сред единствените три вида на планетата, които могат да претендират за самосъзнание, ала самозаблудата може би е по-важна особеност на нашата раса.

Някъде през XXI в. нашата безразсъдна самозаблуда ще се сблъска с растящото ни техническо могъщество. Една от точките на този сблъсък ще е областта на нанотехнологията, биотехнологията и компютърната технология. Общото между трите е способността да разпространяват самовъзпроизвеждащи се същества в околната среда.

От няколко години живеем с първите такива самовъзпроизвеждащи се същества, компютърните вируси. И започваме да трупаме практически опит с проблемите на биотехнологията. Последните съобщения, че в местната мексиканска царевица вече се появяват модифицирани гени — въпреки законите, които забраняват това, и усилията за предотвратяването му — са само началото на дълъг и труден процес на овладяване на собствената ни технология. В същото време се разклащат старите разбирания за фундаменталната сигурност на биотехнологията — възгледи, поддържани от огромното мнозинство биолози от 70-те години на XX в. насам. След като през 2001 г. австралийски учени неволно създадоха смъртоносен вирус, мнозина преосмислиха старите си позиции. Очевидно в бъдеще няма да се отнасяме към тази технология толкова лекомислено, колкото в миналото.

Нанотехнологията е най-новата от трите области и в известен смисъл е най-радикална. Тя е свързана със стремежа за създаване на изключително миниатюрни машини от порядъка на сто нанометра или една сто милиардна от метъра. Такива машини ще са около хиляда пъти по-малки от диаметъра на човешки косъм. Учените предвиждат, че тези миниатюрни машини ще се използват за всичко — от миниатюрни компютърни части до нови лекарства за рак и оръжия.

Като концепция, нанотехнологията датира от 1959 г., когато Ричард Фейнман произнесе речта си „На дъното има много място“. Въпреки постоянните медийни сензации, четиридесет години по-късно тази област все още се намира в своята бебешка възраст. Все пак се осъществява известен практически напредък, рязко се увеличи финансирането. Големите корпорации като Ай Би Ем, Фуджицу и Интел наливат пари в научноизследователска дейност. През последните две години правителството на САЩ отпусна за нанотехнологията един милиард долара.

В същото време нанометоди вече се прилагат в производството на кремове против слънце, труднозамърсяващи се тъкани и композитни материали в автомобилостроенето. Скоро ще се използват в производството на миниатюрни компютри и складова техника.

Започнаха да се появяват и някои отдавна очаквани „чудотворни“ продукти. През 2002 г. една компания произвеждаше самопочистващо се стъкло, друга създаде нанокристален бинт с антибиотични и противовъзпалителни свойства.

В момента нанотехнологията се прилага главно в производството на материали, но потенциалът й далеч надхвърля тази област. От десетилетия се говори за самовъзпроизвеждащи се машини. През 1980 г. в една статия на НАСА бяха обсъдени няколко метода за създаването на такива устройства. Преди десет години двама известни учени сериозно се заеха с този въпрос:

„Има вероятност след петдесет-сто години да се появи нов клас организми. Те ще са изкуствени в смисъл, че първоначално ще са създадени от хора. Тези организми обаче ще се възпроизвеждат и ще «еволюират» в нещо различно от изходната си форма — ще са «живи» според всички сериозни дефиниции на думата. Тяхната еволюция ще е фундаментално различна и ще се развива с бясна скорост. Въздействието върху човечеството и биосферата може да е огромно, по-голямо от индустриалната революция, ядреното оръжие и замърсяването на околната среда. Още сега трябва да вземем мерки, за да насочим появата на изкуствени организми в правилна посока.“1

Главният поддръжник на нанотехнологията К. Ерик Дрекслър изрази подобна загриженост:

„Много хора, сред които и аз, се безпокоят за бъдещите последици от тази технология. Става дума за промяна на толкова много неща, че има изключително голяма опасност обществото да не се справи с проблема поради неподготвеност.“2

Дори според най-оптимистичните (или ужасни) предвиждания до появата на такива организми сигурно остават десетилетия. Можем да се надяваме, че дотогава ще сме решили въпроса за международния контрол на самовъзпроизвеждащите се технологии. Можем да очакваме строго налагане на този контрол — вече се научихме да се отнасяме към създателите на компютърни вируси със строгост, немислима преди двадесет години. Научихме се да пращаме хакерите в затвора. Скоро ще ги последват прегрешили биотехнолози.

Но разбира се, винаги е възможно да не наложим такъв контрол. Или някой да успее да създаде самовъзпроизвеждащи се изкуствени организми много по-скоро, отколкото очакваме. В такъв случай трудно можем да предвидим последиците. За това се разказва в този роман.

Майкъл Крайтън

Лос Анжелис, 2002 г.