Жертвата

Полунощ е. Вкъщи е тъмно. Не съм сигурен какво ще се случи. Всички деца са отчаяно болни, повръщат. Чувам как синът ми и дъщеря ми се мъчат в тоалетните. Преди няколко минути отидох да ги видя, да проверя какво излиза. Страх ме е за бебето, но трябваше да разболея и него. Това беше единствената му надежда.

Струва ми се, че съм наред, поне засега. Но разбира се, нямам големи шансове: повечето хора, които бяха замесени в тази история, вече са мъртви. И не съм сигурен за страшно много неща.

Фабриката е разрушена, но не знам дали сме успели навреме.

Чакам Мей. Преди дванайсет часа тя замина за лабораторията в Пало Алто. Надявам се да успее. Надявам се, че ги е накарала да разберат колко отчаяно е положението. Очаквах да ми се обадят оттам, но засега няма нищо.

Ушите ми пищят, което е лош признак. И усещам треперене в гърдите и корема. Бебето по-скоро плюе, отколкото повръща. Вие ми се свят. Надявам се да не изпадна в безсъзнание. Децата имат нужда от мен, особено малкото. Страх ги е. Не ги обвинявам.

И мен ме е страх.

Седя на тъмно и не мога да повярвам, че преди седмица най-големият ми проблем беше да си намеря работа. Сега ми се струва почти смехотворно.

Но пък нещата никога не стават така, както си мислиш.

I. У дома

Първи ден, 10:04

Нещата никога не стават така, както си мислиш.

Изобщо не съм имал намерение да ставам домакин. Мъж за вкъщи. Щатен татко. Както и да го наречеш — няма подходяща дума. Обаче през последната половин година се превърнах тъкмо в това. Бях отишъл в „Крейт енд Баръл“ в центъра на Сан Хосе да си търся очила и докато бях там, забелязах, че имат доста богат избор от подложки за хранене. Имахме нужда от подложки за хранене — онези овалните, тъканите, които преди година беше купила Джулия, бяха доста изтъркани и изцапани с бебешка храна. Тъй като бяха тъкани, не можеха да се перат. Затова спрях да ги разгледам и намерих няколко бледосини, които ми харесаха. Взех и няколко жълти салфетки. После окото ми хванаха едни жълти подложки, защото изглеждаха много ярки и привлекателни, затова взех и тях. На лавицата нямаха шест, а аз реших, че ни трябват толкова, затова помолих момичето да потърси в склада. Докато я нямаше, поставих подложката на масата, сложих отгоре й бяла чиния и до нея — жълтата салфетка. Изглеждаше много весело и си помислих, че трябва да взема осем вместо шест. И тогава мобифонът ми иззвъня.

Обаждаше се Джулия.

— Здрасти, скъпи.

— Здрасти, Джулия. Как си? — Чувах постоянното бръмчене на някаква машина. Сигурно вакуумната помпа на електронния микроскоп. В нейната лаборатория имаше няколко скенерни електронни микроскопа.

— Какво правиш? — попита тя.

— Купувам подложки за хранене.

— Къде?

— В „Крейт енд Баръл“.

Джулия се засмя.

— Ти единственият мъж там ли си?

— Не.

— Е, това е добре. — Усещах, че разговорът изобщо не я интересува. Мислеше си за нещо друго. — Виж, Джак, исках да ти кажа, че страшно съжалявам, обаче довечера пак ще закъснея.

— Аха. — Продавачката се върна с още няколко жълти подложки. Без да отделям мобифона от ухото си, аз й дадох знак да се приближи. Вдигнах три пръста и тя остави пред мен три подложки. — Наред ли е всичко? — попитах Джулия.

— Да, шантаво, както обикновено. Днес правим сателитна демонстрация за инвеститорите в Азия и Европа и имаме проблеми със системата, защото ни пратиха една видеокола… уф, какво ли те занимавам, ще се забавим два часа, скъпи. А може и повече. Ще се прибера най-рано в осем. Нали ще нахраниш децата и ще ги сложиш да си легнат?

— Няма проблем — отвърнах аз.

И наистина нямаше. Бях свикнал. Напоследък Джулия работеше до късно. Почти всяка вечер се прибираше след като децата бяха заспали. „Займос Текнолоджи“, компанията, в която работеше, се опитваше да събере нов капитал за рискови инвестиции — двайсет милиона долара — и служителите бяха подложени на огромно напрежение. Особено откакто разработваха технология в областта, която компанията наричаше „молекулярно производство“, но която повечето хора наричаха „нанотехнология“. Напоследък нанотехнологията не беше особено любима на инвеститорите. През последните десет години прекалено много инвеститори се бяха опарили с продукти, които така и не напускаха лабораторията. Инвеститорите смятаха нанотехнологията за голи обещания и никаква продукция.

Не че трябваше да го обяснявам на Джулия — самата тя бе работила в две инвеститорски фирми. След като завърши детска психология, Джулия специализира „технологично разработване“ и помагаше на компании, които се занимаваха с нови технологии, да започнат производство. (Шегуваше се, че продължава да е детска психоложка.) Накрая престана да консултира фирми и постъпи на щат в една от тях. Вече беше вицепрезидент на „Займос“.

Джулия казваше, че „Займос“ е постигнал известни успехи и че решително е изпреварил другите в тази област. Твърдеше, че им оставали броени дни до създаването на прототипен търговски продукт. Обаче аз не бях толкова сигурен.

— Виж, Джак, искам да те предупредя, че Ерик ще се разстрои — гузно рече тя.

— Защо?