— Да й предам ли нещо?
— Не — отвърнах аз. — Само й кажете да ми се обади.
— Добре, господин Форман.
Вперих поглед в празното пространство, като продължавах да въртя кутийката в ръка. „Тя ще прекара деня в Невада.“ Джулия не ми беше споменала, че ще ходи в Невада. Припомних си разговора с Керъл. Дали гласът й бе звучал неловко? Дали я прикриваше? Не бях сигурен. Вече не бях сигурен в нищо. Зазяпах се през прозореца и пред очите ми пръскачките се включиха. Конични струи обляха моравата. Беше обяд, най-голямата жега, абсолютно неподходящо време за поливане. Системата не биваше да се включва, бяха я настроили едва преди два дни.
Докато гледах водата, започна да ме обзема униние. Струваше ми се, че всичко е наопаки. Нямах работа, жена ми я нямаше, децата бяха досадни, постоянно усещах, че не мога да се справя с тях — а сега се бяха повредили и тъпите пръскачки. Щяха да изгорят тъпата морава.
И тогава бебето се разплака.
Джулия така и не се обади. За вечеря нарязах пилешки гърди на ленти (номерът е да ги режеш студени, почти замразени), защото пилешките крокети също бяха любими на всички. Извадих ориз за гарнитура. Погледнах морковите в хладилника и реших, че макар да са старички, мога да ги използвам.
Докато ги чистех, си порязах пръста. Раната не беше дълбока, но течеше много кръв и лейкопластът не я спря. Наложи се да залепя още лейкопласт. Нервирах се.
Закъснях с вечерята и децата бяха раздразнителни. Ерик се оплакваше, че пилешките крокети били отврат, в „Макдоналдс“ били много по-вкусни, защо не можело да вечеряме там? Никол повтаряше по различен начин репликите от пиесата си, а Ерик я имитираше под нос. Бебето плюеше всяка лъжица каша, докато не я смесих със смачкан банан. Не знам защо преди не се бях сещал за това. Аманда растеше и вече не искаше тия буламачи.
Ерик си беше забравил тетрадката с домашното в училище. Казах му да се обади на приятелите си, за да ги попита за задачата, но той не ме послуша. Никол висеше пред компютъра и аз час по час влизах при нея, за да й напомня първо да си научи уроците. „Ей сега, татко“ — все отвръщаше тя. Бебето мрънкаше и ми отне много време, докато го приспя.
За пореден път се отбих в стаята на Никол и й казах:
— Веднага, по дяволите! — Тя се разплака. Ерик дойде да злорадства. Попитах го защо не си е легнал. Той видя изражението ми и изчезна. Разхълцана, Никол заяви, че трябвало да й се извиня. Отговорих, че е трябвало да направи онова, което вече два пъти съм й казал. Тя влезе в банята и затръшна вратата.
— Не мога да заспя при тая врява! — извика от стаята си Ерик.
— Още една дума и една седмица няма да има телевизия! — отвърнах му аз.
— Не е честно!
Отидох в спалнята и включих телевизора да догледам мача. След половин час проверих децата. Бебето спеше спокойно. Ерик също. Беше се отвил. Завих го. Никол учеше. Извини ми се. Прегърнах я.
Върнах се в спалнята и десетина минути погледах мача, после заспах.
Пети ден, 07:10
Когато на сутринта се събудих, видях, че другата половина на леглото все още е оправена. Джулия изобщо не се беше прибирала. Проверих телефона за съобщения. Нямаше. Ерик влезе в спалнята и видя леглото.
— Къде е мама?
— Не знам, сине.
— Излязла ли е вече?
— Предполагам.
Той ме погледна, после премести очи към оправеното легло. И излезе от стаята. Нямаше да го приеме леко.
Но започвах да си мисля, че ще се наложи. Може би дори трябваше да се срещна с адвокат. Само че в адвокатите има нещо безвъзвратно. Ако проблемът бе чак толкова сериозен, сигурно щеше да е фатален. Не исках да повярвам, че с брака ми е свършено, затова отлагах срещата с адвоката.
И тогава реших да се обадя на сестра си в Сан Диего. Елън е клинична психоложка и работи в Ла Хола. Още бе рано и предполагах, че не е отишла в болницата. Беше си вкъщи. Обаждането ми я изненада. Обичам сестра си, но сме съвсем различни. Така или иначе, накратко й описах подозренията си за Джулия.
— Искаш да кажеш, че Джулия не се е прибрала вкъщи й не ти се е обадила, така ли?
— Да.
— Ти обади ли й се?
— Още не.
— Защо?
— Не знам.
— Може да е катастрофирала, може да е пострадала.
— Едва ли.
— Защо?
— Човек винаги научава, когато стават катастрофи. Не е това.
— Струваш ми се разстроен, Джак.
— Не знам. Възможно е.
Сестра ми помълча за миг. После каза:
— Имаш проблем, Джак. Защо не направиш нещо?
— Какво например?
— Иди при семеен консултант. Или при адвокат.
— Божичко!
— Не смяташ ли, че се налага?
— Не знам. Не. Още не.
— Джак. Тя снощи не се е прибрала и не си е направила труда да се обади. Намекът й е пределно ясен. Какво повече искаш?
— Не знам.
— Много често повтаряш „не знам“. Съзнаваш ли го?
— Да.
Пауза.
— Добре ли си, Джак?
— Не знам.
— Искаш ли да дойда за един-два дни? Мога, няма проблем. Трябваше да замина на почивка с гаджето си, обаче се отложи. Така че мога да дойда, ако искаш.
— Не. Всичко е наред.
— Сигурен ли си? Безпокоя се за теб.
— Не, не. Няма нужда да се безпокоиш.
— Депресиран ли си?
— Не. Защо?
— Добре ли спиш? Правиш ли упражнения?
— Сравнително. Обаче не правя много упражнения.
— Аха. Намери ли си работа?
— Не.