— Малко е странен. Израснал е в пустинята сам с майка си. Тя умряла, когато бил петгодишен. Когато я открили, трупът бил доста разложен. Бедното дете просто не знаело какво да прави. Сигурно на негово място и аз щях да съм странен. — Рики сви рамене. — Радвам се, че дойде, Джак. Боях се, че няма да приемеш. — Въпреки очевидно доброто му здравословно състояние, започвах да забелязвам, че изглежда нервен. Той бързо ме поведе по някакъв къс коридор.
— Как е Джулия?
— Ръката й е счупена и си е ударила главата. Задържаха я в болницата за наблюдение. Но ще се оправи.
— Добре. Чудесно. — Рики рязко кимна и продължи по друг коридор. — Кой се грижи за децата?
Обясних му, че е пристигнала сестра ми.
— Значи можеш да поостанеш тук, нали? Няколко дни?
— Предполагам. Ако чак толкова много се нуждаете от мен.
— Обикновено софтуерните консултанти не оставаха дълго на обекта. Един-два дни. Не повече.
Рики ме погледна през рамо.
— Джулия… хм… разказвала ли ти е за фабриката?
— Не.
— Но знаеш, че тя прекарваше много време тук.
— Естествено — потвърдих аз.
— През последните няколко седмици почти всеки ден идваше с хеликоптера. Случваше се и да пренощува тук.
— Не знаех, че проявява такъв интерес към производството.
Рики като че ли се поколеба за миг. После отвърна:
— Виж, Джак, това е нещо съвсем ново. — Той се намръщи. — Наистина ли нищо не ти е разказвала?
— Не. Защо?
Рики не отговори.
— Това е нашият жилищен модул. Тук спим и се храним — каза Рики.
В сравнение с галерията, тук въздухът беше прохладен. Стените бяха от същия гладък синтетичен материал. Чух ниско и равномерно съскане на климатична инсталация. От двете страни на коридора имаше няколко врати. На една от тях видях името си, написано с маркер върху парче лепенка, Рики отвори вратата.
— Заповядай, Джак.
Стаята бе обзаведена скромно — тясно легло, малко бюро, колкото за компютърен монитор и клавиатура. Лавица за книги и дрехи над леглото. Всички мебели бяха покрити с гладък бял пластмасов ламинат. Нямаше ниши и цепнатини, в които да се събира прах. Нямаше и прозорец, само течнокристален екран, който показваше изглед от пустинята.
На леглото бяха оставени пластмасов часовник и колан с пластмасова тока. Сложих си ги.
— Остави си багажа и ще те разведа из фабриката — каза Рики.
Със същата енергична крачка той ме заведе в средно голяма дневна с диван и столове около ниска масичка и табло за обяви на стената. Всички мебели бяха покрити със същия пластмасов ламинат.
— Вдясно са кухнята и стаята за почивка с телевизор, видеоигри и така нататък.
Влязохме в кухничката. Там имаше двама души, мъж и жена, които ядяха сандвичи на крак.
— Мисля, че ги познаваш. — Рики се ухили.
Наистина ги познавах. Бяха от моя отдел в „МедияТроникс“.
Роузи Кастро беше тъмнокожа, слаба, с екзотични черти и саркастичен език. Носеше широки шорти и тениска. Едрият й бюст опъваше надписа „Ще ти се“. Независима и опърничава, Роузи бе проучвала Шекспировите пиеси в Харвард преди да реши, според собствените й думи, че „Шекспир е мъртъв, мама му стара. От векове. Нищо ново не може да се каже. Какъв смисъл има?“ След което се прехвърлила в Масачузетската политехника, където се занимавала с програмиране на естествен език под ръководството на Робърт Ким. Оказало се, че има блестящи способности. В последно време програмите на естествени езици започваха да използват разпределена обработка. Тъй като бяха установили, че хората едновременно оценяват дадено изречение по няколко начина още докато го чуват и че не изчакват края му, а в тях се пораждат определени очаквания за него. Това беше идеална ситуация за разпределена обработка, която работеше върху проблема едновременно от няколко страни.
— Още носиш тия тениски, Роузи — отбелязах аз. В „МедияТроникс“ бяхме имали проблеми с облеклото й.
— Здрасти. Така не позволявам на момчетата да заспиват — засмя се тя.
— Всъщност ние не им обръщаме внимание. — Погледнах Дейвид Брукс, скован, официален, маниакално спретнат и почти съвсем плешив само на двайсет и осем години. Той запримигва зад дебелите си очила. — И без това не са чак толкова хубави — заяви той.
Роузи му се изплези.
Дейвид бе инженер и притежаваше инженерска прямота и нетактичност. Освен това бе пълен с противоречия. Макар че беше педант по отношение на работата и външния си вид, през почивните дни той караше мотор по черни пътища и често се връщаше целият в кал. Дейвид ентусиазирано стисна ръката ми.
— Много се радвам, че си тук, Джак.
— Някой ще трябва да ми обясни защо всички толкова много се радвате да ме видите — отвърнах аз.
— Ами защото знаеш повече за мултиагентните алгоритми, които… — започна Роузи.
— Първо ще го разведа из фабриката — прекъсна я Рики. — После ще поговорим.
— Защо? — попита тя. — Да го изненадаш ли искаш?
— Страхотна изненада — изсумтя Дейвид.
— Не, ни най-малко. — Рики ги изгледа строго. — Просто искам Джак първо да придобие обща представа за нещата.
Дейвид си погледна часовника.
— Добре де, колко време смяташ, че ще отнеме това? Защото мисля, че имаме…
— Казах, че първо ще го разведа, за Бога! — почти изръмжа Рики.