Жертвата

— Бе на кой му пука? Какво ще покажат снимките, някакъв умрял койот ли? Никой няма да се загрижи за един умрял койот. Довери ми се. Пилот? Къде сме, мама му стара?

Отворих очи. Седях на предната седалка на хеликоптера до пилота. Летяхме на изток към яркото утринно слънце. Долу виждах предимно равнинен терен с ниски кактуси и тук-там юки.

Пилотът се движеше покрай редица електрически стълбове — стоманена армия с разперени ръце. Те хвърляха дълги сенки под утринните лъчи.

Един здравеняк се наведе напред от задната седалка. Носеше костюм и вратовръзка.

— Пилот? Стигнахме ли вече?

— Току-що прекосихме границата на Невада. Още десет минути.

Здравенякът изсумтя и се отпусна назад. Бяхме се запознали преди да излетим, но не си спомнях името му. Погледнах назад към тримата мъже, всички официално облечени, които пътуваха заедно с мен. Бяха консултанти по връзките с обществеността, назначени от „Займос“. Можех да свържа вида им с гласовете им. Слаб, нервен мъж, чиито пръсти постоянно шаваха. После мъж на средна възраст с куфарче върху коленете. И здравенякът, по-възрастен и навъсен, очевидно най-старши от тримата.

— Защо всъщност са я построили в Невада, по дяволите?

— По-малко ограничения, по-леки инспекции. Напоследък в Калифорния гъмжи от нови фабрики. Само проверките за въздействието върху околната среда щяха да забавят строежа с една година. И много по-трудно щяха да получат разрешителни. Затова дойдоха тук.

Ръмжащия погледна през илюминатора към пустинята.

— Гадна дупка — рече той. — Не ми пука какво става тук, това не е проблем. — После се обърна към мен. — С какво се занимаваш?

— Компютърен програмист съм.

— Подписал ли си договор за пазене на служебната тайна?

— Да.

— Във фабриката ли ще работиш?

— Идвам като консултант — поясних аз.

— Консултантската работа е върхът — кимна той, сякаш бяхме съюзници. — Никаква отговорност. Никакви загуби. Просто си даваш мнението и ги гледаш как не го приемат.

В слушалките изпращя гласът на пилота.

— „Займос Молекюлър Манюфакчър“ е точно пред нас — съобщи той. — Вече можете да го видите.

На трийсет километра пред нас видях усамотена група сгради, очертани на фона на хоризонта. Спътниците ми се наведоха напред.

— Това ли е? — попита Ръмжащия. — Само това ли е?

— Оттук изглежда по-малка — отвърна пилотът.

Когато хеликоптерът се приближи, видях, че сградите са свързани — безлични варосани бетонни блокове. Хората от връзките с обществеността толкова се зарадваха, че едва не избухнаха в ръкопляскания.

— Ей, прекрасна е!

— Прилича на болница, мама му стара.

— Чудесна архитектура.

— На снимки ще изглежда страхотно.

— Защо ще изглежда страхотно на снимки? — попитах аз.

— Защото нищо не стърчи отгоре — поясни мъжът с куфарчето. — Няма антени, нищо такова. Хората се страхуват от антените. Има проучвания. Но сграда като тази, гола, квадратна и бяла — идеалният избор на цвят, свързван с девственост, болница, грижи, чистота — такава сграда внушава доверие.

— Майната им на ония еколози — доволно заяви Ръмжащия. — Тук правят медицински проучвания, нали?

— Не точно.

— Когато се намеся аз, ще правят, повярвай ми. Това е нужният подход.

Докато кръжахме около сградите, пилотът ни обясняваше.

— В първия бетонен блок е електростанцията. В ниската сграда са апартаментите. В съседния блок са поддържащите служби, лабораториите и така нататък. А оная квадратна триетажна постройка без прозорци е главната фабрична сграда. Казаха ми, че била само обвивка, вътре имало друга сграда. В онзи нисък хангар отдясно са външният склад и паркингът. Тук колите трябва да са на сянка, иначе арматурните им табла се деформират. Ако хванеш волана, ще получиш изгаряне първа степен.

— Значи имат апартаменти, така ли? — попитах аз.

Пилотът кимна.

— Да, налага се. Най-близкият мотел е на двеста петдесет и девет километра. Край Рино.

— Колко души живеят тук? — попита Ръмжащия.

— Могат да приемат дванайсет — отвърна пилотът. — Но обикновено са между пет и осем. Няма нужда от голям персонал. Доколкото знам, всичко е автоматизирано.

— Какво друго знаеш?

— Не много. Тук всички си държат устата затворена. Никога не съм влизал вътре.

— Хубаво — каза Ръмжащия. — Ще се погрижим да си остане така.

Пилотът насочи хеликоптера надолу и кацна.

Отворих пластмасовата врата на кабината и излязох навън. Все едно влизах в пещ. Жегата ме накара да ахна.

— Това е нищо! — надвика рева на перките пилотът. — Сега е почти зима! Няма повече от четирийсет градуса!

— Супер — казах аз и вдишах горещия въздух. Пресегнах се назад да си взема сака и лаптопа. Бях ги оставил под седалката на Плахия.

— Пикае ми се — информира ни Ръмжащия и откопча предпазния си колан.

— Дейв — предупредително рече мъжът с куфарчето.

— Само за момент, мама му стара.

— Дейв… — срамежлив поглед към мен, после по-тихо: — Казаха да не слизаме от хеликоптера, забрави ли?

— Уф, по дяволите. Не мога да търпя цял час. А бе, какво значение има? — Той посочи към пустинята. — На милиони километри наоколо няма нищо.

— Но, Дейв…

— Не ме мъчи. Отивам да се изпикая, по дяволите. — Ръмжащия надигна грамадата си и се запъти към люка.