Жертвата

Двамата санитари ме избутаха настрани. Единият водеше записки, другият й постави втори венозен източник. Безпокоеше ги кръвното й налягане, което спадаше. Това бе сериозна причина за тревога. През цялото време не я виждах, но я чувах да шепне.

Опитах се да се приближа, но санитарите не ми позволиха.

— Оставете ни да работим, господине. Жена ви е ранена. Трябва да й помогнем.

През останалата част от пътя седях на тясната седалка, вкопчен в дръжката на стената, докато линейката остро взимаше завоите. Джулия очевидно бълнуваше. Чух я да казва, че „черните облаци вече не са черни“. После поде нещо като лекция за „бунта на подрастващите“. Спомена за Аманда и Ерик, питаше дали са добре. Изглеждаше възбудена. Санитарите се опитваха да я успокоят. И накрая започна да повтаря: „Не съм направила нищо лошо, не исках да направя нищо лошо“.

Бълнуването й ме изпълни със страх.

Прегледът установи, че нараняванията на Джулия може би са по-сериозни, отколкото смятаха отначало. Трябваше да се изключат много неща: евентуална фрактура на таза, хематоми, фрактура на шийните прешлени. Лявата й ръка бе счупена на две места и трябваше да й сложат шина. Лекарите, изглежда, най-много се безпокояха за таза й. Когато я приеха в интензивното отделение, бяха много по-предпазливи.

Ала Джулия беше в съзнание, срещаше погледа ми и от време на време ми се усмихваше. Накрая заспа. Докторите казаха, че нямало какво да правя при тях. През нощта щели да я събуждат през половин час. Щяла да остане в болницата поне три дни, най-вероятно седмица.

Посъветваха ме да си почина. Тръгнах си малко преди полунощ.

Взех такси до мястото на катастрофата, където бях оставил колата си. Нощта бе студена. Полицейските автомобили и линейките ги нямаше. На тяхно място беше дошъл огромен влекач, който качваше смачканото беемве на Джулия в каросерията си. Един мършав мъж пушеше цигара и управляваше крана.

— Няма нищо за гледане — каза ми той. — Всички отидоха в болницата.

Обясних, че това е колата на жена ми.

— Повече няма да може да я кара — заяви мъжът и поиска застраховката ми. Извадих картата от портфейла си и му я подадох. — Чух, че жена ви била добре — рече той.

— Засега.

— Късметлия сте. — Мършавият посочи с палец оттатък пътя. — Ония с вас ли са?

Обърнах се. Видях малък бял бус, без надписи и фирмени емблеми. Само в долната част на предната врата забелязах черен сериен номер. Под него прочетох същото съкращение като на електрическия стабилизатор.

— Не, не са с мен — отвърнах.

— Киснат вече цял час.

Не можех да видя никого в буса — предните стъкла бяха тъмни. Пресякох пътя. Чух тихо пращене на радиостанция.

Когато бях на около три метра, фаровете се включиха, двигателят изрева, бусът профуча покрай мен и се отдалечи по шосето.

Но успях да зърна шофьора. Носеше лъскав костюм като от сребриста пластмаса и тясна качулка от същата материя. Стори ми се, че видях някакъв странен сребрист уред на шията му. Приличаше на противогаз, само че сребрист. Ала не бях сигурен.

Докато бусът се отдалечаваше, забелязах, че на задната броня има два зелени стикера, всеки с главно З. Емблемата на „Займос“. Вниманието ми обаче привлече регистрационният номер. Беше от Невада.

Бусът идваше от фабриката в пустинята.

Намръщих се. Май бе време да посетя фабриката.

Извадих мобифона си и набрах номера на Тим Бъргман. Казах му, че съм обмислил предложението и все пак ще приема консултантското място.

— Страхотно — отвърна той. — Рон много ще се зарадва.

— Добре — казах аз. — Кога започвам?

II. В пустинята

Шести ден, 07:12

Сигурно бях задрямал за няколко минути от вибрирането на хеликоптера. Събудих се и се прозях. В слушалките си чувах мъжки гласове.

— Точно какъв е проблемът? — Ръмжащ глас.

— Очевидно фабриката е изпуснала някакво вещество. Било е злополука. В пустинята са открити няколко мъртви животни. В близост до фабриката. — Разумен, дисциплиниран глас.

— Кой ги е намерил? — Ръмжене.

— Двама любопитни еколози. Не са обърнали внимание на забранителните знаци, душели са около фабриката. Подали са жалба до компанията и настояват да инспектират фабриката.

— Което не можем да допуснем.

— Да.

— Как ще излезем от това положение? — попита плах глас.

— Предлагам да ограничим количеството на изпускания замърсител и да предоставим данни, които доказват, че няма неблагоприятни последици. — Дисциплинираният глас.

— По дяволите, аз не бих изиграл картите така — възрази ръмжащият глас. — Най-добре категорично да отхвърлим обвиненията. Нищо не е било изпуснато. Искам да кажа, какви доказателства има?

— Мъртвите животни. Един койот и няколко пустинни плъха. И няколко птици.

— В природата постоянно умират животни. Спомняте ли си историята с ония накълцани крави? Твърдеше се, че ги убили извънземни от НЛО. Накрая се оказа, че добичетата са умрели от естествена смърт и газовете от разложението са разкъсали труповете им. Спомняте ли си?

— Смътно.

Плахият глас:

— Не съм сигурен, че можем просто да отречем…

— Можем, мама му стара.

— Няма ли снимки? Мисля, че еколозите са направили снимки.