Жертвата

— Не повече от обикновено — опитах се да се пошегувам. Почувствах се отвратително. Дни наред си мечтаех някой откровено да разговаря с мен за Джулия, а сега не бях откровен с Мери. — Работи много и понякога също е малко странна.

— Говори ли за някакъв черен облак?

— Хм, не.

— Ами за новия свят? Че присъства на раждането на новия световен ред?

Това ми заприлича на конспиративни приказки. Като ония хора, които се боят от тристранната комисия и си мислят, че Рокфелерови управляват света.

— Не, нищо подобно.

— Да е споменавала за черно наметало?

Сепнах се.

— Какво?

— Оная нощ Рики говореше за черно наметало — че бил покрит с черно наметало. Беше късно, той беше уморен и като че ли бълнуваше.

— Какво каза за черното наметало?

— Нищо. Само това. — Мери замълча за миг. — Мислиш ли, че се дрогират?

— Не знам.

— Нали разбираш, заради напрежението, многото работа и безсънието.

— Ще се обадя на Рики — казах аз.

Мери ми даде номера на мобифона му и аз го записах. Тъкмо се канех да го набера, когато вратата се затръшна и чух Ерик да казва:

— Ей, мамо! Кой беше оня мъж в колата с теб? — Изправих се и погледнах през прозореца към отбивката. Там беше беемвето на Джулия със свален гюрук. Погледнах си часовника. Още нямаше четири и половина.

Излязох в коридора и видях, че Джулия прегръща Ерик.

— Сигурно е било отражението на слънцето в предното стъкло — отвърна тя. — В колата няма никой.

— Имаше. Видях го.

— Нима? — Тя отвори входната врата. — Върви да провериш. — Ерик изтича на моравата. Джулия ми се усмихна. — Мисли си, че в колата е имало някой.

Момчето се върна и сви рамене.

— Добре де, сигурно не е имало никой.

— Точно така, миличък. — Тя се приближи към мен. — Елън дойде ли?

— Преди малко.

— Чудесно. Ще взема душ и ще си поговорим. Хайде да отворим бутилка вино. Какво искаш да приготвя за вечеря?

— Направил съм пържоли.

— Страхотно!

И с бодро махване тръгна по коридора.

Беше топла вечер и можехме да вечеряме в задния двор. Извадих покривка на червени карета и изпекох пържолите на скарата. Бях си сложил престилка с надпис „Думата на готвача е закон“. Класическа американска семейна вечеря.

Джулия бе очарователна и приказлива, насочи вниманието си към сестра ми, говореше за децата, за училище, за промените, които искала да направи вкъщи.

— Ще махнем онзи прозорец — посочи към кухнята тя — и ще сложим френски врати, за да отворим кухнята към двора. Ще стане страхотно. — Изпълнението й ме смая. Даже децата я зяпаха. Джулия спомена, че много се гордеела с важната роля на Никол в предстоящата училищна пиеса.

— Ролята ми е малка, мамо — възрази момичето.

— О, не е вярно, миличка — отвърна Джулия.

— Вярно е. Имам само две реплики.

— Виж, миличка, сигурна съм, че…

— „Ето, Джон идва“ — обади се Ерик. — „Това изглежда много сериозно“.

— Млъкни, лайно такова!

— Тя си ги повтаря в банята — заяви Ерик. — Милиарди пъти.

— Кой е Джон? — попита Джулия.

— Това са репликите от пиесата.

— А, ясно. Е, така или иначе, сигурна съм, че ще се представиш великолепно. А нашият малък Ерик постига невероятни успехи във футбола, нали, миличък?

— Мачът е другата седмица — намуси се той.

Тази есен Джулия не бе успяла да присъства на нито една от срещите.

— Много е полезно за него — обърна се тя към Елън. — Груповите спортове развиват способността за работа в екип. Състезателното начало е особено важно при момчетата.

Елън мълчеше, само кимаше и слушаше.

Специално за тази вечер Джулия беше настояла да нахрани бебето и бе поставила високото столче до себе си. Ала Аманда беше свикнала при всяко хранене да си играем на самолет и сега чакаше някой да поднесе лъжицата към устата й с думите „Брррррр, пристига самолетът, отваряйте вратите!“ Тъй като Джулия не го правеше, бебето здраво стискаше устни. Което също бе част от играта.

— Уф, добре, сигурно не е гладна — сви рамене жена ми. — Дали да не я оставим само на шишето, Джак?

— Не — отвърнах аз. — Няма да получи шишето, докато не вечеря.

— Мислех да й го дадем преди вечерята.

— Не. — Посочих Аманда. — Да опитам ли аз?

— Естествено. — Джулия ми подаде лъжицата.

Седнах до бебето и започнах да играя на самолет.

— Брррррр. — Аманда веднага се ухили и отвори уста.

— Джак е невероятен с децата, направо невероятен — каза Джулия на сестра ми.

— Според мен е добре един мъж да придобие опит в домакинстването — отвърна Елън.

— О, така е. Наистина. Той много ми помага. — Тя ме потупа по коляното. — Наистина, Джак.

Разбирах, че Джулия е прекалено любезна, прекалено весела. Говореше бързо и очевидно се опитваше да внуши на Елън, че управлява семейството си. Виждах, че сестра ми не й вярва. Ала Джулия бе набрала скорост и не забелязваше нищо. Започнах да се чудя дали не е дрогирана. Каква беше причината за странното й поведение? Дали не взимаше амфетамини?

— А и в последно време работата ми е невероятна — продължи тя. — „Займос“ постига истински успехи — такива успехи, каквито се случват веднъж на десетилетие. Но най-после ги дочакахме.

— Като черното наметало ли? — наслуки попитах аз.

Джулия запримигва.

— Какво? За какво говориш, скъпи?