Жертвата

— Снощи се безпокоях за теб.

— Така ли? Защо?

— Защото не се прибра.

— Нали ти се обадих, скъпи? Наложи се да остана във фабриката. Не провери ли телефонния секретар?

— Проверих го.

— И не си получил съобщение от мен, така ли?

— Не.

— Ами, не знам какво е станало. Оставих ти съобщение, Джак. Първо се обадих вкъщи и ми отговори Мария, обаче тя не можеше да ти го предаде, нали разбираш, беше прекалено сложно за нея. Затова после позвъних на мобифона ти и ти оставих съобщение, че се налага да остана във фабриката до днес.

— Не съм го получил. — Опитах се гласът ми да не прозвучи така, като че ли се цупя.

— Съжалявам, скъпи, но си провери мобифона. Както и да е. Виж, наистина трябва да свършваме. Ще се видим довечера, нали? Целувам те.

И затвори.

Извадих мобифона от джоба си и го проверих. Нямаше съобщения. Отворих списъка на обажданията. Снощи не ме бе търсил никой.

Отново започвах да изпитвам предишното униние. Чувствах се уморен, не можех да помръдна. Погледът ми блуждаеше по лавиците. Не си спомнях защо съм тук.

Тъкмо бях решил да си тръгна, когато мобифонът в ръката ми иззвъня. Отворих го. Обаждаше се Тим Бъргман, човекът, който беше заел моето място в „МедияТроникс“.

— Седнал ли си? — попита той.

— Не. Защо?

— Имам адски странна новина. Приготви се.

— Добре.

— Той иска да ти се обади.

Дон Грос бе шефът на компанията, същият, който ме уволни.

— За какво?

— Иска да се върнеш на работа.

— Какво!

— Да. Знам. Шантаво е. Да се върнеш на работа.

— Защо?

— Имаме проблеми с някои разпределени системи, които сме продали на клиенти.

— С кои?

— Ами, с ХИЩНИК/ЖЕРТВА.

— Тази беше от старите — отбелязах аз. — На кого сте я продали? — Бяхме разработили тази система преди повече от година. Подобно на повечето ни програми, в основата й лежаха биологични модели, в случая отношенията между хищника и жертвата. Но имаше изключително проста структура.

— На „Займос“. Искаха нещо съвсем просто — отвърна Тим.

— Продали сте ХИЩНИК/ЖЕРТВА на „Займос“, така ли?

— Да. Официално, естествено. Имаме договор. И това ни побърква.

— Защо?

— Явно не работи както трябва. Модулът за преследване на целта се е повредил. През повечето време програмата като че ли забравя целта си.

— Не се изненадвам, защото не сме въвели програмни тежести. — Това бяха кодове, които поддържаха целите. Свързаните в мрежа агенти можеха да се учат, което понякога ги караше да се отклоняват от целта. Първоначалната цел не биваше да се изгубва. Мултиагентните програми бяха като деца. Забравяха, губеха и изхвърляха най-различни неща. Поведението им не бе програмирано, а представляваше резултат от програмирането. И очевидно „Займос“ имаха точно такъв проблем.

— Дон смята, че тъй като ти си ръководил отдела по време на написване на програмата, ти си човекът, който може да я поправи — продължи Тим. — Освен това жена ти е в ръководството на „Займос“ и постъпването ти в екипа ще успокои шефовете на компанията.

Не бях сигурен в това, но не казах нищо.

— Така или иначе, описах ти положението — заключи Тим. — Обаждам се, за да те питам дали е необходимо Дон да разговаря с теб. Защото не иска да получи отказ.

Обзе ме гняв. „Не иска да получи отказ.“

— Не мога да се върна на работа там — заявих аз.

— А, няма да си тук. Ще си във фабриката на „Займос“.

— Нима? И как ще стане това?

— Дон ще те назначи като външен консултант. Нещо такова.

— Аха — колкото може по-неангажирано казах аз. Цялото това предложение ми се струваше абсурдно. Нямах абсолютно никакво желание да работя при онова копеле Дон. Освен това човек не бива да се връща в компания, от която е бил уволнен — независимо от причината и обстоятелствата. Всички го знаят.

Ала от друга страна, ако приемех да работя като консултант, щях да реша проблема със срока си на годност. И да се измъкна от вкъщи. Така щях да постигна много неща.

— Виж, Тим, нека си помисля — след кратко мълчание отвърнах аз.

— Да ти се обадя ли пак?

— Да, добре.

— Кога?

Ясно долових напрежението в гласа му.

— Май бързате.

— Да, така е. Както ти казах, тоя договор ни побърква. Петима програмисти от екипа, който е разработил програмата, направо се пренесоха във фабриката на „Займос“. И не стигат доникъде с този проблем. Така че, ако не ни помогнеш, спешно ще се наложи да търсим другаде.

— Добре, утре ще ти се обадя.

— Утре сутрин ли?

Схванах намека.

— Добре, утре сутрин.

Обаждането на Тим навярно трябваше да подобри настроението ми, но не се почувствах по-добре. Изведох бебето на разходка в парка и го полюлях на люлката. Аманда обичаше да я люлеят. Можеше да стои мирно двайсет-трийсет минути и винаги плачеше, когато си тръгвахме. После поседях на бетонния перваз на пясъчника, докато тя пълзеше край мен и се изправяше, като се държеше за бетонните костенурки и други фигури. Едно от по-големите деца я събори, но Аманда не се разплака — просто пак се изправи. Явно обичаше да е край по-големи от нея.

Гледах я и мислех за перспективата да се върна на работа.

— Естествено, че си приел — каза Елън.