Жертвата

Бяхме в кухнята. Тя току-що бе пристигнала и черният й куфар още беше в ъгъла. Изглеждаше абсолютно същата, слаба като клечка, енергична, руса, жизнерадостна. Сестра ми като че ли не остаряваше. Пиеше чай от пакетчетата, които носеше със себе си. Специален черен китайски чай от специален магазин в Сан Франциско. И това не се бе променило — Елън винаги се беше грижила за храненето си, още от малка. И сега пътуваше с чаевете си, със салатните си сосове, с педантично подредените си шишенца витамини.

— Не съм — отвърнах аз. — Не съм приел. Казах, че ще си помисля.

— Че ще си помислиш ли? Шегуваш ли се? Непременно трябва да се върнеш на работа, Джак. Знаеш, че трябва. — Тя ме погледна оценяващо. — Изпаднал си в депресия.

— Не съм.

— Трябва да пиеш такъв чай. Кафето е вредно за нервите ти.

— Чаят е по-силен от кафето.

— Непременно трябва да се върнеш на работа, Джак.

— Знам, Елън.

— И направо е идеално, че ще те назначат като консултант. Това ще реши всичките ти проблеми.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам дали ми казват истината — отвърнах аз. — Дали „Займос“ наистина имат такъв проблем. Защо Джулия не ми е споменала нищо?

Елън поклати глава.

— Джулия май напоследък почти не приказва с теб. — Тя ме погледна. — И защо не се съгласи веднага?

— Първо трябва да проверя някои неща.

— Какво ще проверяваш, Джак? — смаяно попита Елън. Държеше се така, сякаш имам психологически проблем, който трябва да бъде решен. Започваше да ми лази по нервите, а бяхме прекарали заедно само няколко минути. Голямата ми сестра се отнасяше с мен като с дете. Изправих се.

— Виж, Елън, цял живот съм в тоя бизнес и знам как стават нещата. Има две възможни причини Дон да иска да се върна на работа. Първо, компанията да е в безизходица и да смятат, че аз мога да им помогна.

— Ами че нали са ти изтъкнали тъкмо тази причина.

— Да. Точно така. Само че другата възможност е тотално да са оплели конците и вече да не може да се направи нищо. И те да го знаят.

— И да имат нужда от изкупителна жертва, така ли?

— Да.

Тя се намръщи. Виждах, че се колебае.

— Наистина ли смяташ така?

— Не знам, точно това е въпросът. Но трябва да проверя.

— Как ще го направиш?

— Като се обадя тук-там. Утре може да отида на изненадващо посещение във фабриката.

— Добре. Струва ми се правилно.

— Радвам се, че получих одобрението ти. — Не успях да скрия раздразнението си.

— Джак — каза тя, стана и ме прегърна. — Просто се безпокоя за теб, това е.

— Разбирам. Обаче не ми помагаш.

— Кажи как да ти помогна.

— Гледай децата, докато се обадя на някои хора.

Реших първо да поговоря с Рики Морз, човека, когото бях срещнал в супермаркета да купува памперси. С него се познавахме отдавна — той работеше в „Займос“ и се отнасяше толкова небрежно към служебната информация, че можеше да ми каже какво всъщност става там. Единственият проблем бе, че офисът му се намираше в Долината и че той вече беше споменал, че цялото действие било във фабриката. Все пак разговорът с него щеше да постави някакво начало.

Позвъних в службата му, но телефонистката ми каза:

— Съжалявам, господин Морз не е в офиса.

— Кога ще се върне?

— Наистина не знам. Можете да му оставите съобщение на гласовата поща.

Оставих му. После набрах домашния му номер.

Отговори жена му. Мери пишеше докторат по френска история. Представях си как учи и люшка бебето с книга, разтворена в скута й.

— Здрасти, Мери.

— Здравей, Джак.

— Как е бебето? Рики ми каза, че не се било подсичало. Завиждам ви. — Опитах се да говоря нехайно.

Тя се засмя.

— Нямахме и колики, слава Богу.

— Всъщност търся Рики. Той там ли е?

— Не, Джак. Няма го вече цяла седмица. Във фабриката в Невада е.

— А, ясно. — Сега си спомних, че когато се бяхме срещнали в супермаркета, Рики ми го бе споменал.

— Ходил ли си там? — попита ме Мери. Стори ми се, че долових в гласа й неспокойни нотки.

— Не, но…

— Джулия прекарва там много време, нали? Какво казва? — Определено се тревожеше.

— Ами, почти нищо. Разбрах, че разработват нова технология, която била строго секретна. Защо?

Тя се поколеба.

— Може би просто си въобразявам.

— Какво има?

— Ами, понякога, когато се обажда, Рики говори някак странно.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурна съм, че е разсеян и работи усилено, но говори странни неща. Нелогични. И ми се струва уклончив. Все едно… не знам, като че ли крие нещо.

— Като че ли крие нещо?

Мери засрамено се засмя.

— Дори си мислех, че може да си има любовница. Нали знаеш, оная Мей Чан е там, а той винаги я е харесвал. Тя е много красива.

Не знаех, че Мей Чан е във фабриката.

— Наистина ли е там?

— Да. Мисля, че в момента там има много хора от „МедияТроникс“.

— Е, според мен Рики няма любовница, Мери — опитах се да я успокоя аз. — Просто не е в негов стил. Нито в стила на Мей.

— Тихата вода е най-дълбока — отвърна тя. Очевидно имаше предвид Мей. — И аз още кърмя, така че не съм отслабнала… искам да кажа, че съм дебела като крава.

— Е, това…

— Краката ми се търкат един в друг като ходя.

— Мери, сигурен съм, че…

— Джулия добре ли е, Джак? Не се ли държи странно?