Жертвата

Събудих се облян в пот. Възглавницата беше мокра. Обърнах я наопаки и пак заспах. Видях се да спя на леглото, вдигнах очи и установих, че вратата на стаята ми е отворена. От коридора проникваше светлина. Върху леглото падна сянка. Рики влезе и ме погледна. Лицето му се очертаваше на фона на светлия коридор и не виждах изражението му, но той каза: „Винаги съм те обичал, Джак“. Наведе се да прошепне нещо в ухото ми и със закъснение разбрах, че се кани да ме целуне. По устните, страстно. Устата му се отвори. Облиза устните си с език. Бях много разстроен, не знаех какво да правя, ала в този момент се появи Джулия и попита: „Какво става?“ Рики припряно се отдръпна и даде някакво обяснение. Джулия се ядоса и рече: „Не сега, глупак такъв“. Рики пак даде някакво обяснение. „Това е напълно излишно, проблемът ще се реши от само себе си“ — отговори му тя. „При интервална глобална оптимизация детерминистичните алгоритми имат ограничителни коефициенти“ — каза й Рики. „Нищо няма да ти стане, ако не се съпротивляваш“ — заяви му Джулия. После загаси лампата и излезе.

И отново се озовах на сватбата си в Монтерей. Джулия стоеше до мен в бяло. Обърнах се да погледна публиката и видях трите ми деца, седнали на първия ред, усмихнати и щастливи. Около устните им се появи черна линия и се плъзна по телата им, докато накрая не ги обгърна целите. Те продължаваха да се усмихват, но аз бях ужасен. Втурнах се към тях, ала не успях да изтрия чернилката. „Не забравяй пръскачките, татко“ — спокойно каза Никол.

Събудих се. Завивките бяха усукани и мокри от пот. Вратата на стаята ми бе отворена. Върху леглото ми падаше светъл правоъгълник. Погледнах към монитора. Показваше 04:55. Затворих очи и известно време полежах, но не успях да заспя. Бях мокър и реших да взема душ.

Станах от леглото малко преди пет сутринта.

В коридора цареше тишина. Запътих се към баните. Вратите на всички спални бяха отворени, което ми се стори странно. Всички спяха. И лампите в стаите светеха. Видях, че Рики спи, видях Боби, видях Джулия и Винс. Леглото на Мей беше празно. И леглото на Чарли, разбира се.

Отбих се в кухнята да си взема лимонада от хладилника. Бях много жаден, гърлото ми болезнено пареше. И стомахът ми не бе съвсем в ред. Погледнах бутилката шампанско. Внезапно ме обзе странно предчувствие, като че ли можеше да са сложили нещо вътре. Извадих я и внимателно разгледах тапата и металното фолио, което я покриваше. Изглеждаше си нормално. Нямаше следи от игли, абсолютно нищо.

Просто бутилка шампанско.

Сложих я на мястото й и затворих хладилника.

Зачудих се дали не съм бил несправедлив към Джулия. Може наистина да смяташе, че е допуснала грешка, и да искаше да я поправи. Може просто да се бе опитвала да изрази благодарността си. Може да се бях държал прекалено сурово с нея. Прекалено коравосърдечно.

Защото като се замислех, какво толкова подозрително или лошо беше направила? Бе се зарадвала, че ме вижда, въпреки че беше прекалила. Бе поела отговорността за експеримента и се беше извинила. И незабавно се бе съгласила да се обади на военните. Беше приела моя план да унищожим рояка в телефонната централа. Бе направила всичко, за да покаже, че ме подкрепя и че е на моя страна.

Ала въпреки това не бях спокоен.

И разбира се, стоеше въпросът с Чарли и неговия рояк. Хипотезата на Рики, че Чарли някак си е носил рояка в тялото си, в устата или под мишницата си, не ми се струваше много логична. Тия рояци убиваха за секунди. Тогава как все пак роякът бе проникнал в стаята заедно с Чарли? Дали беше влязъл отвън? Защо не бе нападнал Джулия, Рики и Винс?

Забравих за душа.

Реших да отида в сервизното отделение и да поогледам пред вратата на телефонната централа. Може да бях пропуснал нещо. Джулия не беше млъкнала и това бе смущавало мислите ми. Сякаш не беше искала да разбера нещо.

Ето че пак бях суров към нея.

Минах през херметичната камера, продължих по коридора и през втората камера. Когато си уморен, въздушните струи те дразнят. Стигнах до сервизното отделение и се запътих към телефонната централа. Не забелязах нищо.

Чух тракане на клавиатура и надзърнах в биологичната лаборатория. Мей седеше пред терминала си.

— Какво правиш? — попитах я.

— Проверявам видеозаписа.

— Мислех, че не може. Нали Чарли е прекъснал кабелите.

— Така каза Рики. Обаче не е вярно.

Понечих да заобиколя масата и да погледна над рамото й. Тя вдигна ръка.

— Може би не бива да го гледаш, Джак.

— Защо?

— Хм, може би точно сега ще ти е трудно да го понесеш. Може би утре.

След тези думи аз естествено се втурнах да видя какво показва мониторът. И се заковах на място. Видях пуст коридор. Отдолу бе изписан часът.

— Това ли е? Това ли няма да мога да понеса?

— Не. — Мей се завъртя на стола си. — Виж, Джак, трябва да минеш последователно през всички охранителни камери и всяка от тях записва само десет кадъра в минута, така че е много трудно да си сигурен какво…

— Просто ми го покажи, Мей.