Жестокият месец

Това беше Рут като Мария, Божията майка. Богородица като една забравена от всички старица. Но тези стари очи започваха да виждат нещо. Питър стоеше неподвижно и направи това, което Клара винаги го съветваше, а той не правеше. Остави картината да влезе в него.

Тогава го видя.

Клара бе уловила момента, в който отчаянието се превръща в надежда. Мига, в който светът се променя завинаги. Това виждаше Рут. Надежда. Първия новороден зачатък на надежда. Питър ясно си даде сметка, че картината е шедьовър. Като фреските на Микеланджело в Сикстинската капела. Но докато великият италиански художник бе отразил мига, в който бог създава човека, Клара бе уловила момента, в който пръстите им се докосват.

– Гениално – прошепна. – Най-невероятната картина, която съм виждал.

Всички префърцунени епитети бяха неадекватни за този портрет. Всичките му страхове и тревоги изчезнаха. И любовта му към Клара се възвърна.

Питър я прегърна и двамата се смяха и плакаха от радост.

– Идеята ми дойде онази вечер, когато слушах Рут да говори за Лилия. Ако не беше дал идеята да ги поканим на вечеря, Питър, това нямаше да се случи. Благодаря ти. – Притисна го силно до себе си и го целуна.

През следващия час Клара му разказва надълго и нашироко за произведението си. Ентусиазмът ѝ бе заразителен. Накрая и двамата се изтощиха от вълнение.

– Хайде – предложи тя. – Да отидем в имението „Хадли“. Вземи стек бира от килера, сигурно вече са жадни.

Когато тръгваше, Питър отново хвърли поглед към ателието на жена си и с облекчение установи, че смазващата завист, която бе изпитвал по-рано, почти я няма. Знаеше, че си отива завинаги. Скоро щеше да изчезне съвсем и за първи път в живота си той щеше да изпита искрена радост заради другиго.

Така тръгнаха към имението „Хадли“. Питър носеше стек бира и само частица завист, която започваше да избледнява.

* * *

– Радваш ли се?

Рен-Мари пъхна ръка в тази на съпруга си. Арман я целуна и кимна, след което посочи с бирата си моравата. Хенри си играеше с ядосаната Мирна, която се опитваше да накара друг да хвърля топката на неуморното куче. Беше направила грешката да му даде един кренвирш, който бе паднал на земята, и сега той я приемаше за най-добрия си приятел.

– Mesdames et messieurs79 – извиси се гласът на мосю Беливо над събралите се.

Всички оставиха храната и се събраха пред верандата на старото имение. До Беливо стоеше Одил Монман. Изглеждаше притеснена, но абсолютно трезва.

– Прочетох „Сара Бинкс“ – прошепна Гамаш на Мирна. – Прекрасна книга. – Извади я от джоба си. – Написана е в чест на поезията на онази жена от прерията, но стихотворенията в нея са ужасни.

– Нашата съгражданка Одил Монман е написала ода за днешния ден и за имението „Хадли“ – обяви Беливо.

Одил пристъпваше от крак на крак, сякаш ѝ се пишкаше.

– Книгата е моя! Исках да я подаря на нея. – Рут я грабна от Гамаш и посочи към Одил с нея. – Къде я намерихте?

– Беше скрита в нощното шкафче на Мадлен.

– Мадлен ли? Откраднала я е от мен? Мислех, че съм я загубила някъде.

– Взела я е, когато е разбрала какво мислиш да направиш – изсъска Мирна. – Когато каза на Одил, че ти напомня за Сара Бинкс, тя си помисли, че ѝ правиш комплимент. Ти си нейният идол. Мадлен не е искала да нараниш чувствата ѝ. Затова е откраднала книгата.

– Това е нещо дребно, което написах снощи, докато гледах хокейния мач – заяви Одил.

Присъстващите закимаха в знак на одобрение към такова вдъхновение, към тази естествена връзка между поезията и дългите мачове.

Одил се покашля и изрецитира:

Една проклета патица изкълва ухото му

и лицето му стана грозно и бледо.

– О, коя жена ще се влюби в мен сега? –

затюхка се и заплака горчиво той.

Но една жена дойде и влюби се в мъжа

с любов, чиста и красива.

И заобича го както само една жена може да обича

мъж с изкълвано от патица ухо.

Настъпи пълна тишина. Одил стоеше неловко на верандата. Сетне, за негов ужас, Гамаш видя как Рут си проправя път между хората, стиснала под мишница книгата за Сара Бинкс и следвана по петите от покрякващата Роза.

– Път за патицата и мамицата! – провикна се Габри.

Рут се изкачи бавно на верандата и застана до Одил. Хвана я за ръката. Гамаш и Мирна затаиха дъх.

– Никога не бях чувала стихотворение, което да ме развълнува така. Толкова майсторски си изразила самотата и мъката от загубата. Да използваш мъжа като алегория за къщата, е гениално хрумване, мила.

Одил я погледна неразбиращо.

– И също като осакатения мъж имението „Хадли“ ще бъде отново обичано – продължи Рут. – Стихотворението ти дава надежда на всички нас, които сме стари, грозни и пълни с недостатъци. Браво!

Старата поетеса пъхна книгата в опърпания си пуловер и прегърна Одил, която изглеждаше на седмото небе на паянтовата веранда на имението „Хадли“.