Жива жар

— Имаме нужда от извинение да отидем у тях. Сега вече го имаме. Хайде! — Маги изтича по алеята, излезе на улицата и хукна към къщата на семейство Блейк. Когато Джем я настигна, тя вече чукаше на входната врата.

— Чакай! — изкрещя той, но беше твърде късно.

— Здравейте, мисис Блейк — каза Маги, когато жената й отвори. — Извинете, че ви притеснявам, но Джем ми хвърли шапката във вашата градина. Може ли да си я взема?

Мисис Блейк й се усмихна.

— Разбира се, миличка, но гледай да не се одраскаш на къпиновите храсти. Отзад е доста запуснато. Заповядай. — Тя отвори по-широко вратата и пусна Маги да влезе. Вторачи се в Джем, който се колебаеше на прага. — Влизаш ли и ти, скъпи? Тя ще има нужда от помощ да си намери шапката.

Джем искаше да обясни, че не е хвърлял шапката на Маги, но думите заседнаха на гърлото му. Просто кимна и влезе. Мисис Блейк бързо затръшна вратата след него.

Той се озова в сводест коридор, който водеше към стълбище. Джем имаше странното чувство, че вече е бил тук, но тогава беше по-тъмно. Вратата отляво беше отворена и в коридора нахлуваше светлина. Не трябва да е отворена, помисли си той, макар и да не знаеше защо. Тогава чу шумоленето на роклята на мисис Блейк зад гърба си и звукът му напомни за друго място: сега разбра, че тази къща беше огледална на къщата на мис Пелам. Ето коридора и стълбището, които използваше всеки ден. Нейните бяха по-тъмни, защото държеше вратата на стаята затворена.

Маги вече беше изчезнала. Макар да знаеше как се стига до градината — отиваш до дъното на коридора, както у мис Пелам, заобикаляш стълбището и слизаш няколко стъпала, — Джем чувстваше, че не бива да върви пръв в чужда къща. Той прекрачи заднишком прага на предната стая, за да направи път на мисис Блейк, и се озърна наоколо.

Тази стая беше много различна от гостната на мис Пелам и от стаите, които беше виждал в Дорсет. Когато пристигнаха в Лондон, се изненадаха от гладките стени и правите ъгли, каквито липсваха в селските къщи; тук имаше по-големи прозорци, по-високи тавани и малки камини с мраморни первази и решетки, а не огнища с открит огън. Миризмата на въглища също беше нова — в Дорсетшър имаха безплатни запаси от дърва, — както и непрекъснатият пушек, който замъгляваше града и зачервяваше очите на майка му.

Но предната стая на семейство Блейк се различаваше и от уютната разкривена кухня на село, и от гостната на мис Пелам с канарчето в клетка, вазите със сухи цветя, неудобния диван с пълнеж от конски косми и ниските кресла. Всъщност тук изобщо нямаше място за сядане. В стаята се мъдреше огромната печатарска преса, която Джем беше зърнал от улицата. Тя беше малко по-висока от Джем и приличаше на солиден тезгях с малък шкаф отгоре. Над гладката дъска, която стигаше до кръста му, имаше голям дървен валяк и под него още един. Джем предположи, че завъртането на дръжката, наподобяваща звезда, задвижва валяците. Пресата беше изработена от лакиран бук, с изключение на валяците, които бяха от по-твърдо дърво, и беше доста ожулена и захабена.

Около нея имаше маси, отрупани с метални листове, кани и странни инструменти, непознати на Джем, рафтове, пълни с бутилки, хартия и кутии, и дълги тесни чекмеджета като онези, които беше виждал в една печатница в Дорсет. Отгоре бяха опънати тънки въжета, макар че в момента на тях не висеше нищо. Цялата стая беше старателно подредена и много чиста. Но мистър Блейк не беше там.

Джем излезе от предната стая и последва мисис Блейк.

Вратата на задната стая беше затворена, но той долови някакъв шум като пръхтене на кон.

Маги беше в дъното на градината и си проправяше път през къпинака, копривата и магарешките тръни. Шапката й се беше закачила на един висок храст и се поклащаше насреща й като бяло знаме при поражение. Тя я откачи и забърза обратно към къщата, но се спъна в къпинака и одраска крака си. Протегна се да се хване за нещо, но уцели копривата и си опари ръката.

— Проклети растения — измърмори Маги и замахна с шапката си към копривата, така че още повече се опари. — По дяволите! — Смучейки ръката си, тя се измъкна от джунглата и застана сред градинката до къщата, където имаше лехи с разсад — марули, грах, лук, моркови и картофи. Джем, който ги разглеждаше, вдигна глава и попита:

— Какво ти е на ръката?

— Проклетата коприва ме опари.

— Не я смучи, няма да помогне. Видя ли някъде лапад? — Джем не дочака отговор, а се отдалечи и започна да рови сред ниската растителност до туфичките коприва край лятната къща, пред чиято отворена врата имаше два стола един до друг. — Ето, намерих. Лападът има широки листа и расте до копривата. Намачкваш го да изстискаш малко сок и го слагаш на зачервеното място. — Той постави едно листо върху ръката на Маги. — По-добре ли е така?

— Да — каза Маги, учудена, че лападът облекчи болката, и доволна, че Джем е докоснал ръката й. — Откъде ги знаеш тия работи?

— В Дорсетшър имаме много коприва.

Като че ли да го накаже за знанията му, Маги се обърна към лятната къща и тихо попита:

— Помниш ли я? Помниш ли какво правеха вътре?