Жива жар

След като почака няколко минути, й стана неудобно да виси тук и пак тръгна. Вече се стъмваше. Маги пое надолу по улицата, която водеше към поляните на Астли. Срещу тях беше градината на родителите й, където през пролуката в оградата мъждукаше светлина. Сигурно вече бяха изяли яхнията. Чудеше се дали майка й е оставила нещо за нея. Баща й може би беше отскочил да донесе още бира и един-два стари вестника, които да чете на Бет и Чарли, ако Чарли вече не беше в кръчмата. Може би съседките бяха наминали да поклюкарстват и да кажат колко опърничави са понякога дъщерите. Един от съседите им свиреше на цигулка — може би я беше занесъл в кръчмата, а Дик Батърфийлд беше вече подпийнал и подхванал любимите си кръчмарски песни. Маги напрегна слух, но не чу никаква музика. Искаше да се върне у дома, но само ако можеше да се вмъкне и да седне със семейството си, без да има кавги и подкани да се разкае, без боя, който със сигурност я чакаше, без да трябва от утре сутринта до края на живота си да прави въжета. Но това нямаше да се случи. Ето защо трябваше да стои и да наблюдава отдалеч.

Погледът й попадна на стената в края на градината на Блейк от дясната й страна. Загледа се в нея, преценявайки колко е висока, какво има зад нея и дали наистина иска да я прескочи.

Недалеч от стената имаше ръчна количка, която една от племенниците на Астли използваше в зеленчуковата градина. Маги се огледа. По изключение дворът беше пуст, макар че в голямата къща се движеха някакви фигури. Прислужниците приготвяха късна вечеря за господаря си. Тя се поколеба, после се сниши, притича до количката и я избута до края на стената, малко сепната от скърцането на колелото. Когато се увери, че никой не я наблюдава, тя се качи на количката, хвана се за ръба на стената, набра се на ръце и скочи в тъмнината.

IV Юни 1792

1

Ан и Мейси Келауей се наслаждаваха на възможността да седят в градината на мис Пелам и да правят копчета. Предишния ден мис Пелам беше отишла при приятелки в Хампстед заедно с прислужницата си. Щеше да им гостува една седмица. В Ламбет беше непоносимо горещо, а сред хълмовете на север от Лондон сигурно щеше да е по-хладно. В нейно отсъствие майка и дъщеря можеха да се порадват на слънчевите лъчи и празната градина. Бяха си донесли столове и седяха в квадрата с белия люляк по средата, заобиколени от диви карамфили. Люлякът беше любимото цвете на Мейси. Тя жадуваше да го помирише, но досега можеше само да гледа от прозореца си как белите му цветчета разцъфват. Когато отиваше до клозета, все се чудеше дали да не изтича по чакълестата пътека, да зарови нос в цветовете и да се върне бързо, преди мис Пелам да я забележи. Но хазяйката им непрекъснато висеше на задния прозорец или се мотаеше в градината с чашата бульон в ръка и Мейси никога не се осмели да го направи. Сега обаче можеше да седи до него цяла сутрин и да вдишва аромата му. Искаше да го носи в себе си до следващата година.

Мейси се облегна на стола си и въздъхна, докато кършеше врат и въртеше глава наляво-надясно.

— Какво ти е? — попита майка й, наведена над едно бландфордско колело. — Да не си вече уморена? Едва сме започнали. Направила си само две.

— Не е това. Знаеш, че обичам да правя копчета.

Беше самата истина. Веднъж Мейси направи петдесет и четири бландфордски колела за един ден, рекорд за околните села. Макар че имаше едно момиче от Уитчърч, което никой не беше надминал. Мистър Кейс, търговецът на копчета, който идваше в Пидълтрентайд веднъж месечно, често я даваше за пример на жените, които му носеха направените от тях копчета. Мейси беше сигурна, че момичето прави по-прости копчета, които могат да се изработват по-бързо — сингълтън или птиче око, или дорсетски кръстосани, чиято изработка не беше така пипкава като на бландфордските колела.

— Мъчно ми е… за нашия люляк.

Ан Келауей остана безмълвна. Разглеждаше готовото копче и с нокътя на палеца си разпределяше нишките по-равномерно, та копчето да заприлича на паяжинка. Доволна от вида му, тя го пусна в скута си при другите, взе метално кръгче и започна да намотава конец около ръба му. Чак тогава каза:

— Люлякът тук мирише по същия начин, нали?

— Не, по-дребен е, има по-малко цветчета и не ухае така. А и по него има прах.

— Храстът е различен, но цветовете миришат по същия начин.

— Не е вярно — упорстваше Мейси.

Ан Келауей не продължи спора. Въпреки че, откакто се забавляваше с представленията в цирка, тя посвикна с новия им живот в Лондон, разбираше какво има предвид дъщеря й.

— Чудя се дали Лизи Милър вече бере бъза — каза тя. — Тук още не съм виждала цъфнал бъз. Надявам се Сам да й покаже мястото с най-кичестите храсти.

— На върха на хълма ли?

— Да. — Ан Келауей замълча, унесена в спомени. — Когато бяхме млади, баща ти ми издяла свирка от него.

— Колко мило. Пазиш ли я, мамо? Никога не съм я виждала.

— Загубих я скоро след това, в лешниковата гора близо до Нетълкоум Таут.